Пактът „Касандра“

На неколкостотин километра североизточно от Кейп Канаверал Джон Смит допи втората чаша кафе и погледна часовника си. По това време Киров вече сигурно бе заел позиция в Дюпон Съркъл. На излизане Смит хвърли последен поглед към екраните, свързани с външните камери за наблюдение. Къщата му се намираше на ъгъла между две улици и беше оградена от високи дървета, които я пазеха от любопитните погледи на съседите. Задният двор представляваше тревна площ без храсти, в които някой неканен гост би могъл да се скрие. Сензорите за движение, вградени в каменните стени на къщата, постоянно следяха района.

Ако някой успееше да мине покрай тях незабелязан, щеше да се сблъска със сложна алармена система, скрита в прозорците с двойни стъкла и бравите на вратите. Ако неканеният гост преодолееше и тях, щяха да се активират подовите сензори, които освен че издаваха мощен звук, изпускаха и газ. Изпитан във федералните затвори, газът поваляше жертвите за по-малко от десет секунди, поради което Смит държеше противогаз в нощното си шкафче.

Макар че според него Берия нямаше да направи опит да го убие от разстояние, Смит реши, че е по-благоразумно да огледа около къщата. След като се увери, че всичко е наред, той се върна през кухнята, от която се влизаше право в гаража. Тъкмо се канеше да угаси малкия телевизор на плота, когато видя нещо, което го накара да се усмихне. След кратко колебание посегна към телефона.

* * *

Оставаха двадесет и една минути до излитането, когато в слушалките на членовете на екипажа отекна гласът на Хари Ландън.

— Момчета — заговори той на оклахомското си наречие, — изглежда, е възникнало непредвидено обстоятелство.

Макар и да знаеха, че триста души от наземния контрол чуват всеки техен звук, членовете на екипажа не можаха да сдържат общия си възглас на недоволство.

— Само не ми казвайте, че пак трябва да повтаряме всичко това — измърмори Картър.

— Какъв е проблемът, наземен контрол? — рязко попита пилотът.

— Споменах ли нещо за проблем? Казах „непредвидено обстоятелство“ — последва кратка пауза. — Доктор Олсън, приключихте ли с проверката?

— Да, сър — отвърна Мегън и сърцето й заби учестено.

„Не ми казвай, че съм объркала нещо. Каквото и да е, само не това.“

— В такъв случай искате ли да отговорите на едно обаждане?

Мегън неволно опита да се изправи, но не можа да помръдне. Кой би могъл да й се обажда? О, Господи!

— Хари — каза тя; в гласа й звучеше паника. — Не знам дали това е добра идея.

— От какво се притесняваш? Ще го прехвърля само на теб.

Последното нещо, което чу, преди да я свържат, беше възклицанието на Картър:

— Ама че хора!

— Мегън?

Пулсът й се ускори.

— Джон? Ти ли си?

— Не можех да те оставя да отлетиш, без да ти пожелая късмет.

— Джон, как…? Искам да кажа, как успя…?

— Няма време за обяснения. Добре ли си? Готова ли си?

— Да, готова съм. А дали съм добре… Опитвам се да свикна с мисълта, че седя върху тон течно гориво.

— Исках да ти пожелая на добър път… Пази се.

Мегън се усмихна.

— Ще се пазя.

— Извинявайте, момчета — чу се гласът на Ландън. — Време е.

— Благодаря, Хари — каза Мегън.

— Включвам те отново към останалите. Готова ли си?

— Давай.

Мегън понечи да изрече няколко любезни извинения, но останалите от екипажа бяха заети с това да си разменят последни инструкции. Тя затвори очи и започна да си повтаря шепнешком думи от двадесет и четвърти псалм. Тъкмо свърши и совалката леко помръдна. След миг процедурата по запалването на ракетите даде тласък и всичко потъна в оглушителен рев.

Мегън чу мърморенето на наземния контрол и думите:

— Хюстън, „Дискавъри“ излетя!

Докато външният резервоар захранваше главните двигатели на совалката, Мегън се чувстваше така, сякаш е вързана за увеселително влакче — само че този път нямаше спирка. Две минути и шест секунди след излитането ракетите се отделиха от орбиталния кораб и паднаха в океана, откъдето щяха да бъдат извадени. Подхранвана от горивото във външния резервоар, което изпълваше главните й двигатели, „Дискавъри“ с всички сили се мъчеше да преодолее гравитацията. Колкото по-високо и по-бързо се изкачваше, толкова повече екипажът се приближаваше до максималното налягане от три атмосфери. Бяха предупредили Мегън, че усещането е такова, сякаш горила ти е стъпила на гърдите.

„Не е вярно. Не е горила, а слон.“

Шест минути по-късно на височина сто осемдесет и четири мили главните двигатели замлъкнаха. След като беше свършил работата си, външният резервоар се отдели и падна. Мегън остана поразена от внезапната тишина и от това как изведнъж движението на совалката стана много плавно. Тя обърна глава и разбра защо: зад тънкия кристал на прозореца, докъдето погледът й стигаше, блестяха звезди. Тя и „Дискавъри“ бяха в орбита.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Предната вечер Иван Берия се бе срещнал с шофьора на линкълна пред станцията на метрото на Кю стрийт и Кънектикът авеню. Шофьорът му бе донесъл нова информация и по-нататъшни инструкции, които сега Берия разглеждаше в колата, докато пътуваше от града към Бетесда.