Пактът „Касандра“

Смит нямаше представа кой е истинският собственик на живописната вила, но при срещата им във Венеция Питър Хауъл бе казал, че не само е усамотена, но и отлично обзаведена. Чиста и удобна, хижата имаше килер, пълен с хранителни запаси. В малък склад под дъските на най-голямата стая бяха скрити лекарства, оръжие и други необходими неща, от които се виждаше, че собственикът несъмнено се занимава със същото, с което и Хауъл. Зад хижата бе направен голям навес за инструменти. Там имаше нещо друго.

— Време е, генерале.

— Трябва да изчакаме още малко. Нали не искаме да повтаряме всичко отначало?

— И аз четох същата медицинска литература като вас. Повечето хора се пречупват след шест часа.

— Берия не е като повечето хора.

Смит излезе навън и се облегна на парапета. От мига, в който двамата с Киров планираха операцията, те знаеха, че след като го заловят, Берия няма да проговори. Не и без малко помощ. Не можеха да използват примитивни средства като електрошок или гумени палки. Съществуваха сложни химикали, които в определени комбинации бяха много ефективни и сигурни. Но имаха и недостатъци. Никога не се знаеше дали няма да предизвикат неочаквана реакция, шок или нещо още по-лошо. С Берия не можеха да поемат такъв риск. Трябваше да го обработят чисто, сигурно и най-вече безопасно.

Смит не се заблуждаваше. Независимо дали използваха електричество, химикали или друго — това беше равносилно на мъчения. Самата мисъл, че трябва да го направи, го отвращаваше — и като човек, и като лекар. Непрекъснато си повтаряше, че в този случай подобни средства са оправдани. Берия бе част от нещо, което застрашаваше живота на милиони хора. Много важно беше да получат информацията, която се съдържаше в главата му.

— Да вървим — каза Смит.

* * *

Иван Берия се рееше в безгранична белота. Виждаше я, дори когато държеше очите си затворени.

Когато дойде в съзнание, той откри, че се намира в дълбок цилиндричен контейнер, нещо като силоз. Стените бяха съвършено гладки, високи около петнадесет фута, измазани и боядисани, а след това покрити с нещо, което им придаваше блясък. Високо извън обсега му два големи прожектора хвърляха силна светлина. Всичко бе ярко осветено, нямаше и следа от сянка.

Отначало на Берия му се стори, че това е някакъв временен карцер. Тази мисъл го успокои. Той добре познаваше затворническите килии. Но после откри, че диаметърът на силоза е широк точно колкото да побере раменете му. Можеше да се облегне на която страна поиска, но не можеше да седне.

След известно време му се стори, че чува слабо бръмчене, сякаш далечен радиосигнал. С течение на времето сигналът сякаш се усилваше, а стените ставаха все по-бели. После започнаха да се приближават към него. Тогава Берия за пръв път затвори очи закратко. Когато ги отвори, белотата бе станала още по-ярка, ако това изобщо бе възможно. Повече не отвори очи. Слабото бръмчене бе прераснало в рев. Отвъд шума Берия долови нещо друго, нещо, което приличаше на човешки глас. Нямаше представа, че самият той крещи.

Рязко отстъпи назад и падна през невидимата врата, която Киров бе отворил. Той сграбчи Берия за ръката, издърпа го от силоза и веднага нахлупи на главата му черна качулка.

— Всичко ще бъде наред — прошепна генералът на сръбски. — Ще премахна болката, докрай. Ще пийнеш малко вода, после ще си поговорим.

Изведнъж Берия с ожесточение стисна Киров така, както удавник се държи за парче дърво. Генералът не преставаше да му говори, да го успокоява, докато убиецът направи първите си несигурни крачки.

* * *

Смит остана потресен от вида на Берия — не защото беше уплашен или изпитваше болка, а тъкмо обратното: изглеждаше точно така, както последния път, когато американецът го бе видял.

Но имаше и промени. Очите му бяха изцъклени и безизразни като на замразена риба. Гласът му звучеше монотонно, без нотки на емоция. Когато заговори, сякаш беше хипнотизиран.

Тримата седнаха около малка маса до вратата. На масата имаше включен малък касетофон. Берия отпиваше вода от пластмасова чаша. До него седеше Киров и следеше всяко движение на убиеца. В скута му лежеше пистолет, скрит под парче плат. Дулото му сочеше към рамото на Берия.

— Кой те нае да убиеш руския охранител? — тихо попита Смит.

— Един човек от Цюрих.

— Ходил си до Цюрих?

— Не. Говорихме по телефона. Само по телефона.

— Каза ли ти името си?

— Представи се като Герд.

— Как ти плати Герд?

— Парите бяха депозирани в банкова сметка в Офенбах банк. Ръководи я господин Вайзел.

Вайзел! Името, което Питър Хауъл бе изтръгнал от корумпирания италиански полицай Дионети…

— Господин Вайзел… Срещали ли сте се?

— Да. Няколко пъти.

— А с Герд?

— Никога.

Смит погледна към Киров, който кимна, за да покаже, че според него Берия казва истината. И Смит мислеше така. Беше очаквал, че Берия работи с посредници. Швейцарските банкери бяха сред най-добрите в бизнеса.

— Знаеш ли какво взе от руския охранител? — продължи Смит.

— Микроби.

Смит затвори очи. Микроби…

— Знаеш ли името на човека, на когото предаде микробите на московското летище?

— Мисля, че беше Робърт. Не беше истинското му име.