Панаир на суетата (роман без герой)

Лесно може да си представи човек пронизващата болка, с която мис Озбърн, сред самотата си на Ръсъл Скуеър, четеше вестник „Морнинг пост“, където името на сестра й се появяваше от време на време в рубриката, озаглавена „Моден свят“, и където тя имаше възможност да види описанието на тоалета на мисис Ф. Булък при нейното представяне в двореца от лейди Фредерика Булък. Както вече казахме, животът на Джейн не допущаше подобен разкош. Тя водеше ужасно съществуване. Трябваше да става в тъмните зимни утрини, за да приготвя закуската на смръщения си стар баща, който можеше да изпъди навън цялата къща, ако чаят му не е готов в седем и половина. Седеше мълчаливо отсреща му, заслушана в съскането на чайника, цяла разтреперана, докато баща й четеше вестника и поглъщаше обичайната си порция чай, с козуначени сладкиши. В осем и половина той се надигаше от масата и отиваше в Сити и до вечеря тя биваше почти свободна — да надзирава кухнята и да се кара на слугите; да излиза с екипажа и да се вестява пред търговците, които се държаха с много голямо уважение; да оставя визитната си картичка и картичката на баща си в големите мрачни почтени къщи на техните приятели от Сити; или да седи самичка в обширната приемна и да чака гости; или да работи над някакво огромно ръкоделие от дебела вълна край огъня на дивана, съвсем близо до часовника с жертвоприношението на Ифигения, който тиктакаше и звънеше със скръбния си глас в мрачната стая. Голямото огледало над камината, заедно с другото голямо огледало на отсрещния край на стаята увеличаваха и умножаваха броя на свещниците, които сякаш изчезваха постепенно в някаква безкрайна перспектива, и ви се струваше, че стаята на мис Озбърн е център на цяла система от приемни зали. Когато тя махаше калъфа от кордовска кожа на рояла и се осмеляваше да вземе няколко акорда, звуковете отекваха печално и събуждаха скръбното ехо на къщата. Портретът на Джордж бе махнат и лежеше горе в едно от таванските помещения. И макар че споменът за него тегнеше над къщата и бащата и дъщерята често чувствуваха по някакъв инстинкт, че и двамата мислят за него, името на храбрия и едно време любим син никога не се споменаваше.

В пет часа мистър Озбърн се връщаше вкъщи и когато станеше време за вечеря, той и дъщеря му сядаха на масата, като се хранеха в мълчание, което рядко се нарушаваше, освен от проклятията и кавгите му, когато яденето не беше по вкуса му или когато два пъти месечно канеха гости — мрачни хора на възрастта и с положението на Озбърн. Това бяха старият доктор Гълп и съпругата му от Блумсбъри Скуеър, старият мистър Фроузър, адвокат от Бедфърд Роу, много голяма личност и поради професията си много близък с „аристократите от Уелс Енд“, старият полковник Ливърмор от Бомбайската армия и мисис Ливърмор от Бедфърд Плейс; старият генерал Тофи; и мисис Тофи; и понякога старият сър Томас Кофин и лейди Кофин от Бедфърд Скуеър. Сър Томас бе известен като съдия, който издава смъртни присъди, и когато той вечеряше у мистър Озбърн, на масата се поднасяше специалния тип жълт портвайн.

Тези хора и техните подобни отвръщаха на надутия търговец от Ръсъл Скуеър със също такива надути вечери. Те играеха важно на карти, когато се качваха горе, след като изпиеха поднасяното след вечеря вино, и екипажите им идваха да ги вземат в десет и половина. Мнозина богаташи, на които ние, клетите сиромаси, завиждаме, водят подобно на описаното по-горе съществуване. Джейн Озбърн рядко срещаше мъж под шестдесет години и почти единственият ерген, който се вестяваше в тяхното общество, беше мистър Смърк, известният дамски лекар.

Не казвам, че никога нищо не бе нарушавало еднообразието на този мрачен живот. Клетата Джейн си имаше една тайна, която бе направила баща й по-сърдит и по-намусен, отколкото бяха сторили това природата, гордостта и преяждането. Тази тайна бе свързана с мис Уирт, която имаше братовчед художник, на име мистър Сми, който сега е много известен портретист и член на кралската академия, но едно време се чувствуваше много доволен, ако го викаха да дава уроци по рисуване на дамите от доброто общество. Мистър Сми вече е забравил къде се намира Ръсъл Скуеър, но с удоволствие го посещаваше през хиляда осемстотин и осемнадесета година, когато мис Озбърн вземаше уроци от него.