Панаир на суетата (роман без герой)

Тя посети отново старите си любими места, старите поляни и горички, шубраци, езерца и градинки, а също и стаите на старата къща, където преди седем години бе прекарала толкова месеци. Тогава тя бе млада или сравнително млада, тъй като бе забравила времето, когато изобщо някога е била млада — обаче си спомняше своите мисли и чувства от преди седем години и ги съпоставяше с тези които сега я вълнуваха, сега, когато вече бе опознала света и бе живяла сред високопоставени хора и се бе издигнала много над първоначалното си скромно положение.

„Изкачих се над него, защото имах мозък — мислеше си Беки, — а повечето от хората са глупаци. Сега вече не бих могла да се върна и да общувам с онези, които посещаваха ателието на баща ми. Лордове спират сега пред вратата ми, с ордени и отличия, вместо бедните художници със свитъци тютюн в джобовете си. Имам джентълмен за съпруг и графска дъщеря за етърва в същата къща, в която преди няколко години бях малко повече от слугиня. Но дали сега съм по-богата, отколкото тогава, когато бях само дъщерята на беден художник и с ласкателства измъквах чай и захар от близкия бакалин? Да си представим, че се бях омъжила за Франсис, който толкова много ме харесваше — едва ли щях да бъда много по-бедна, отколкото съм сега. Хей! Да можех да заменя положението си в обществото и всичките си роднини е някоя хубава сумичка, вложена в държавни ценни книжа с три на сто!“ Защото това беше отношението на Беки към човешката суета и не другаде, а в сигурността на ценните книжа искаше да хвърли котва.

Може би й минаваше през ума, че ако бе честна и смирена, ако си изпълняваше дълга и ако бе вървяла по правия път, той щеше да я доведе толкова близо до щастието, колкото и пътечката, по която сега се мъчеше да го достигне. Но — подобно на децата от Куинс Кроли, които заобикаляха стаята, където беше положено тялото на баща им — и Беки също така, ако имаше някога подобни мисли, бе свикнала да върви край тях и да не поглежда вътре. Отбягваше ги и ги презираше — или най-малкото обречена бе да върви по другия път, от който сега беше невъзможно да се отдели. И ако питате мене, аз съм на мнение, че угризението на съвестта е най-слабо действуващото от всички нравствени човешки качества — това, което най-лесно можем да приспим, когато се събуди, а у някои то изобщо не се пробужда. Боим се да не ни открият, когато сторим нещо нередно; но само малцина от обитателите на Панаира на суетата се чувствуват нещастни единствено поради съзнанието за извършено зло.

И тъй, през време на престоя си в Куинс Кроли Беки си създаде толкова приятели измежду галените чеда на Мамона, с колкото й бе възможно да се сближи. Лейди Джейн и съпругът й си взеха сбогом с нея с най-топли прояви на доброжелателство. Те очакваха с нетърпение щастливия момент, когато къщата им на Гонт Стрийт ще бъде поправена и разкрасена, за да се срещнат отново в Лондон. Лейди Саутдаун й приготви пакет с лекарства; Пит ги придружи с каляската с четири коня до Мъдбъри, като предварително изпрати багажа им в кола, пълна с дивеч.

— Колко щастлива ще бъдете, когато отново видите обичното си момченце! — каза лейди Кроли, като си вземаше сбогом с роднината си.

— Наистина много щастлива! — каза Ребека, отправяйки нагоре зелените си очи. Тя беше безкрайно доволна, че се отървава от тази къща и все пак не й се искаше да си отиде. Куинс Кроли бе ужасно глупаво място; но въпреки това въздухът там бе някак си по-чист от този, който бе свикнала да диша. Всички бяха много скучни, но по своя си начин се държаха много мило към нея. „Това е от въздействието на дълго получаваните три процента“ — каза Беки сама на себе си и твърде е възможно да бе права.

Както и да е, светлините на Лондон заблестяха весело, когато дилижансът наближи Пикадили, а и Бригс бе запалила прекрасен огън на Кързън Стрийт, където малкият Родън стоеше буден, за да посрещне татко и мама.

Глава XLII В която се разправя за семейство Озбърн