Панаир на суетата (роман без герой)

Тъй като птиците бяха в изобилие, а понеже също така ловът на яребици е дълг на всеки английски джентълмен с държавнически наклонности, след преминаването на първия изблик на скръб сър Пит Кроли се зае по малко с това развлечение, с бяла шапка, около която бе сложен черен креп. Видът на тези стърнища и осеяни с кръмно цвекло полета, сега вече негова собственост, го изпълваше със скрита радост. Понякога, обладан от смирение, той не вземаше пушката си, а излизаше само с безвредния си тръстиков бастун. Парите и земите на Пит оказаха голямо въздействие върху неговия брат. Бедният полковник започна да се държи твърде раболепно и почтително към главата на техния род и вече не презираше мекушавия Пит. Родън слушаше със съчувствие плановете на по-възрастния си брат относно обработването на земите и напояването им; даваше съвети във връзка с конюшните и домашните животни; отиде с кон в Мъдбъри, за да огледа една кобила, която смяташе, че ще бъде добра за лейди Джейн, и предложи да я тренира, и т.н. Така бунтовнически настроеният драгун се усмири и принизи и стана най-похвален по-млад брат. Той постоянно получаваше сведения от мис Бригс в Лондон относно малкия Родън, който бе останал там и също изпращаше известия на баща си. „Аз съм много добре — пишеше той. — Надявам се, че и ти си добре. Надявам се, че и мама е много добре. Понито е много добре. Грей ме води на езда в парка. Вече мога да карам лек галоп. Срещнах малкото момче, което веднъж качихме на понито. То се разплака, когато го пуснах галоп. Аз не плача.“ Родън четеше тези писма на брат си и на лейди Джейн, която ги намираше много забавни. Баронетът обеща да се погрижи за момчето, когато тръгне на училище, а добросърдечната му съпруга даде на Ребека една банкнота, като я помоли да купи с нея подарък на малкия й племенник.

Дните следваха един подир друг и дамите от имението прекарваха живота си сред тези спокойни занимания и развлечения, с които се задоволят госпожите в провинцията. Звънците ги приканваха за храна и за молитва. Младите госпожици се упражняваха на пиано всяка сутрин след закуска под надзора и наставленията на Ребека. После си слагаха дебели обуща и тръгваха да се разхождат в парка или сред храсталаците или пък преминаваха оградата и отиваха в селото, като занасяха на селяните лекарствата и трактатите на лейди Саутдаун, предназначени за болните, Лейди Саутдаун се качваше на двуколката, а Ребека сядаше до нея и слушаше тържествените й приказки с най-голямо внимание. Вече тя пееше на семейството мелодии от Хендел и Хайдн и плетеше грамадни ръкоделия от дебела вълна, сякаш бе родена за тази работа и сякаш този живот щеше да продължава за нея чак до гроба, след като оставеше зад себе си съжаления и множество цепни книжа, носещи добри дивиденти — сякаш нямаше грижи и настойчиви кредитори, хитрини, планове и бедност, които я чакаха вън от портите на имението и щяха да я връхлетят, когато отново се върнеше в света.

„Не е трудно да бъдеш съпруга на провинциален земевладелец — мислеше си Ребека. — Смятам, че бих била добра жена, ако имах пет хиляди годишен доход. Тогава щях да прахосвам времето си в детската стая и да броя прасковите по дърветата край зида. Щях да поливам цветята в топлилниците и да събирам изсъхналите листа на гергините. Щях да разпитвам старите жени за ревматизма им и да поръчвам супа за половин крона за бедните. То нямаше да ми струва много, ако имах доход от пет хиляди лири стерлинги годишно. Бих могла дори да отида с екипажа на разстояние от десет мили, за да вечерям у някой съсед, облечена в рокля от миналогодишната мода. Щях да ходя на черква и да успявам да стоя будна в семейната черковна ложа; или щях да заспивам зад завесите, под спуснатия воал на шапката си, ако имах опитност в тази насока. Щях да плащам на всички, само че ако притежавах необходимите средства. Това е, което тукашните хитреци се гордеят, че могат да правят. Те гледат със съжаление на нас, клетите грешници, които не изпитваме подобно чувство към никого. Считат се за щедри, ако дадат на децата ни банкнота от пет лири стерлинги, и ни презират, ако ние нямаме такива…“

Кой знае, може би Ребека беше права в разсъжденията си — може би наистина разликата между нея и една честна жена се свеждаше само до притежаването на пари. Ако се вземат пред вид изкушенията, кой може да каже, че е по-добър от съседа си? Ако материалното благосъстояние не прави хората честни, то поне ги прави да изглеждат такива. Градският съветник, който се връща от хубаво угощение, няма да слезе от екипажа си, за да открадне някой агнешки бут; но оставете го да гладува и вижте дали няма да отмъкне чуждия хляб. И Беки се утешаваше, като уравновесяваше по този начин разпределението на доброто и злото в света.