Панаир на суетата (роман без герой)

— Косата й сега е доста по-тъмна от по-рано; струва ми се, че я боядисва — прибави мис Розалинд. — Понапълняла е и изобщо изглежда по-добре — продължи мис Розалинд, която беше доста склонна към напълняване.

— Поне не си дава важност и не забравя, че едно време беше наша възпитателка — каза мис Вайолет, като намекваше с това, че всички възпитателки трябва да знаят добре мястото си и съвсем забравяше, че самата тя е внучка, освен на сър Уолпол Кроли, но и на мистър Даусън, от Мъдбъри, така че на герба си имаше кофа за въглища. В Панаира на суетата човек всеки ден среща такива хора с най-добри намерения, които проявяват подобна склонност да забравят известни обстоятелства.

— Не може да е вярно онова, което момичетата от пасторския дом казваха, че майка й била оперна балерина…

— Човек не е виновен за потеклото си — отвърна с голямо свободомислие Розалинд. — И аз съм съгласна с брат ни, че тъй като ни е станала роднина, ние, разбира се, сме длъжни да й оказваме нужното внимание. Леля Бют няма защо да приказва. Тя желае да омъжи Кети за младия Хупър, търговеца на вино, и го кара на всяка цена лично да отива в пасторския дом за поръчки.

— Чудя се дали лейди Саутдаун ще си отиде; тя се държа много хладно с мисис Родън — каза другата.

— Много ми се иска да се махне. За нищо на света няма да прочета „Перачката на Финчли Комън“ — закле се Вайолет. След този разговор, като избягнаха да минат през коридора, в дъното на който се намираше стаята, където бе положен ковчег с двама пазачи край него и непрестанно горящи свещи наоколо, тези малки девойки слязоха долу на семейната вечеря, за която звънецът удари както обикновено.

Но преди това лейди Джейн заведе Ребека в приготвените за нея стаи, които, подобно на цялата къща, бяха придобили много по-приятен и удобен вид през време на царуването на Пит. И тук, като видя, че скромните малки куфари на мисис Родън са пристигнали и са сложени в спалнята и в намиращата се до нея тоалетна стаичка, тя й помогна да свали спретнатата си черна шапка и връхна дреха и запита етърва си с какво друго би могла да й бъде полезна.

— Това, което най-много бих желала — каза Ребека, — е да отидем в детската стая и да видим миличките ви малки дечица. — След тези думи двете дами се погледнаха мило една друга и отидоха в детското помещение, хванати ръка за ръка.

Беки се възхити от малката Матилда, която нямаше още четири години, и заяви, че била най-прелестното същество на света; а момчето — двегодишен малчуган — бледен, с мрачни очи и голяма глава, тя обяви за същинско дете-чудо по своя ръст, интелигентност и красота.

— Бих желала мама да не упорствува да му дава толкова лекарства — каза с въздишка лейди Джейн. — Често си мисля, че без тях всички въобще ще се чувствуваме много по-добре. — И след това лейди Джейн и нейната нова приятелка се задълбочиха в един от онези доверителни медицински разговори за децата, които, както съм разбрал, доставят голямо удоволствие на всички майки и изобщо на повечето жени. Преди петдесет години, когато авторът на настоящата повест беше интересно малко момченце и когато му заповядваха да излезе с дамите подир вечеря, спомням си много добре, че техният разговор се водеше главно около болестите им. Оттогава насам съм задавал направо този въпрос на няколко госпожи и те са ми признавали, че времената не са се изменили. И тъй, в продължение на половин час, Беки и лейди Джейн станаха близки и задушевни приятелки — и вечерта нейно сиятелство заяви на сър Пит, че според нея новата й етърва е добра, откровена, безизкуствена и нежносърдечна млада жена.

След като спечели с такава лекота доброжелателството на дъщерята, неуморимата малка жена напрегна сили да получи благоволението и на величествената лейди Саутдаун. Щом намери нейно сиятелство сама, Ребека веднага я нападна с въпроса около отглеждането на децата и каза, че собственото й малко момче е било спасено благодарение на големите дози каломел, когато всички лекари в Париж вече смятали горкото детенце за загубено. После тя спомена как била слушала за лейди Саутдаун от онзи прекрасен човек, преподобният Лорънс Грилс, глава на черквата в Мейфеър, която често посещавала. Загатна също как житейските обстоятелства и нещастията са променили твърде много възгледите й; и как се надява, че миналите грешки и празен живот няма да я лишат от способността да се занимава с по-сериозни мисли за в бъдеще. Тя разправи как преди години е била много задължена на мистър Кроли за даденото й от него религиозно възпитание, спомена за „Перачката на Финчли Комън“, която й принесла голяма полза, и запита за лейди Емилия, даровитата авторка на тази книга, която сега бе станала лейди Емилия Хорнблоуър и живееше в Кейп Таун, където съпругът й хранеше големи надежди да добие званието епископ на Кафрария.