Панаир на суетата (роман без герой)

Докато Ребека бе заета да изпълнява горните планове и надежди; и Пит Кроли уреждаше погребалните церемонии и другите въпроси, свързани с бъдещето му издигане и високо положение; и лейди Джейн се занимаваше с децата си, доколкото майка й позволяваше това; и слънцето изгряваше и залязваше, а часовникът на кулата на имението приканваше по обикновеному семейството към вечеря и към молитва, тялото на бившия собственик на Куинс Кроли лежеше в помещението, което бе заемал, пазен неотлъчно от професионалните вардияни, наети за този обред. Една-две жени и трима или четирима от хората на погребалния разпоредител, най-добрите, които можеха да се извикат от Саутхамптън, облечени в черно и с подходящото трагично и тържествено държане, бдяха подред над останките, като се срещаха в стаята на икономката, когато свършваше дежурството им, и там играеха тайно на карти и пиеха бирата си.

Членовете на семейството и слугите на дома се държаха настрана от мрачното място, където костите на потомъка на дълга редица рицари и джентълмени лежаха и чакаха да ги положат в семейната гробница. Те не пораждаха никакво съжаление, освен съжаление у нещастната жена, която се бе надявала да стане съпруга и вдовица на сър Пит и която бе избягала позорно от имението, над което за малко не стана пълна господарка. Освен нея и старото му ловджийско куче, между което и баронета бе съществувала голяма привързаност по време на обезумяването му, старият човек нямаше ни един приятел да го оплаква, тъй като през целия си живот не бе положил ни най-малко усилие да си спечели такъв. Ако най-добрите и най-ценните от нас, които напущат този свят, имаха възможност отново да се върнат тук, предполагам, че той или тя (при условие, че свойствените на Панаира на суетата чувства продължават да съществуват там, където отиваме след смъртта) ще изпитат голяма мъка, като видят колко скоро се утешават тези, които са ни преживели. Така също и сър Пит бе забравен — подобно на най-добрите и най-ценните от нас, — само че няколко седмици по-скоро.

Онези, които искат, нека последват останките му до гроба, където ги занесоха на уречения ден по възможно най-подходящия начин: членовете на семейството в черни екипажи, с кърпи на носовете, готови за сълзите, които не се показваха; погребалният разпоредител и неговите господа в най-дълбока скръб; отбрано число от арендаторите, проявяващи печал от любезност към новия земевладелец; екипажите на съседите-благородници, движещи се със скорост три мили на час, празни и в дълбок траур; и най-после свещеникът, с неговата изрична в такива случаи формула за „скъпия ни починал брат“. Докато тялото на нашия ближен е при нас, ние извършваме над него празните си церемонии, заобикаляме го с фалш и куха обредност, обличаме го парадно и го затваряме в постлан с кадифе сандък, закован с позлатени гвоздеи; и завършваме дълга си, като издигаме отгоре му камък, целия изписан с лъжи. Дяконът на Бют, способен млад човек от Оксфорд, и сър Бют Кроли заедно съчиниха подходящия латински епитаф за починалия и оплакван от всички баронет. Дяконът държа класическа проповед, като увещаваше близките му да не се отдават на скръб, и ги осведоми с възможно най-почтителни изрази, че един ден и те ще бъдат призовани да преминат през мрачните и тайнствени двери, които току-що се бяха затворили върху останките на оплаквания техен брат. След това някои от арендаторите отново се качиха на конете, а други останаха да се подкрепят в „Оръжието на Кроли“. А подир обеда, даден в столовата на прислугата, екипажите на дребните благородници се отправиха всеки към своето предназначение, докато хората на погребалния разпоредител прибраха въжетата, кадифените покривки, траурните плащове, щраусовите пера и другите погребални принадлежности, качиха се на покрива на колесницата за умрелите и се отправиха към Саутхамптън. Лицата им добиха естествения си израз, когато конете излязоха от портите на парка и заприпкаха по-бързо по шосето. Виждаха се рояци от тях да се мяркат по входовете на околните кръчми, като изпъкваха с черните си облекла, а глинените им бирени халби блестяха на слънцето. Закараха креслото с колелцата на сър Пит в къщичката за сечива в градината. Старото му ловджийско куче отначало виеше, но това бяха едничките прояви на скръб, които се чуваха в имението, над което сър Пит Кроли, баронет, бе господарувал около шестдесет години.