Панаир на суетата (роман без герой)

Сми (по-рано ученик на Шарп от Фрит Стрийт — разпуснат, непостоянен и без успех в живота човек, но с дълбоко познаване на изкуството си), както вече казахме, беше братовчед на мис Уирт, която го запозна с мис Озбърн, чиято ръка и сърце бяха все още свободни след няколко недовършени любовни истории. Той почувствува голяма привързаност към тази дама и както изглежда, събуди подобно чувство и в нейните гърди. Мис Уирт бе доверителката на тази сърдечна интрига. Не ми е известно дали мис Уирт е напущала стаята, когато учителят и ученичката са рисували, за да им даде възможност да си разменят онези клетви и чувства, които не е удобно да се изричат в присъствието на трето лице; не ми е известно дали се е надявала, че ако успее да отвлече дъщерята на богатия търговец, братовчед и ще й даде част от богатството, което тя му е помогнала да спечели. Положително е само, че мистър Озбърн доловил нещо около тази работа, върнал се веднъж внезапно от Сити и влязъл в приемната с бамбуковия си бастун; видял, че и тримата — художникът, ученичката и компаньонката — били много бледи; изпъдил момъка от къщата си със заплахи, че ще му счупи всички кости, а половин час по-късно уволнил и мис Уирт, като изпратил куфарите й надолу по стълбата, стъпкал кутиите й за шашки и се заканил с юмрук подир файтона, който я отнасял.

Много подир това Джейн Озбърн не излизаше от спалнята си. Вече не й позволяваха да има компаньонка. Баща й се закле, че няма да й даде нито един шилинг от парите си, ако сключи брак без негово съгласие. И тъй като имаше нужда от някоя жена, която да гледа къщата му, той не желаеше дъщеря му да се омъжи, така че тя се принуди да се откаже от всички намерения, които имаха нещо общо с Купидон. И тъй, докато беше жив баща й, трябваше да се примири със съществуването, което тук описахме, и да се задоволи да остане стара мома. Междувременно сестра й всяка година раждаше деца с все по-хубави имена — и връзката между двете ставаше все по-слаба и по-слаба.

— Джейн и аз не се движим в един и същи кръг — казваше мисис Булък. — Но, разбира се, аз я считам за своя сестра — което означава… — Какво означава, когато една дама каже, че счита Джейн за своя сестра?

Разказахме как госпожици Добин живееха с баща си в хубава вила на Денмарк Хил, където се отглеждаха чудесни лози и праскови, които толкова радваха малкия Джордж Озбърн, Госпожици Добин често идваха с екипажа си в Бромптън, за да навестят милата ни Амелия, а понякога посещаваха и старата си позната мис Озбърн в къщата на Ръсъл Скуеър. Предполагам, че те проявяваха внимание към Амелия по заповед на брат си, майора в Индия, който, като настойник и кръстник, все още се надяваше, че нещо би могло да накара дядото на момчето да смекчи сърцето си към него и да го признае за свой внук заради паметта на сина си. Госпожици Добин осведомяваха мис Озбърн за положението на Амелия — как тя живее с баща си и майка си; колко са бедни; как се чудят какво намират мъжете — при това такива мъже като брат ми и като скъпия капитан Озбърн — в подобно незначително същество; как тя си е все същото мекушаво и предвзето създание; но синът й е най-благородното малко момче, което някога били виждали. Защото сърцата на всички жени се разнежват към малките деца и дори най-киселата стара мома е мила към тях.

Веднъж, след големи увещания от страна на госпожици Добин, Амелия позволи на малкия Джордж да отиде и прекара деня с тях в дома им на Денмарк Хил, а самата тя употреби част от този ден да пише на майора в Индия. Тя го поздравяваше за хубавата новина, която сестрите му току-що й бяха съобщили. Молеше бога за неговото преуспяване и на избраната от него невеста. Благодареше му за хилядите, хиляди услуги и доказателства за вярното му приятелство през време на нещастието й. Разправи му последните новини за малкия Джорджи и как той бил на гости при сестрите му. Подчерта писмото си на много места и завърши, като се подписа негова най-добра приятелка Амелия Озбърн. Забрави да изпрати поздравите си на лейди О’Дауд, както бе обичаят й, и не споменаваше Глорвина по име, като я наричаше само негова невеста, на която пожелаваше всичко най-хубаво. Но новината за женитбата му премахна всякаква сдържаност, която бе проявявала досега по отношение на него. Тя се радваше, че може да си признае и да почувствува с каква топлота и признателност гледаше на майор Добин — а що се отнася до това, да изпитва ревност спрямо Глорвина (ами, спрямо Глорвина!), Амелия би отхвърлила тази мисъл дори и ако някой ангел небесен й загатнеше за нея.