Панаир на суетата (роман без герой)

И той продължаваше да ходи с нея на езда, да преписва песни и стихове в албумите й и най-покорно да играе шах; защото това са простичките занимания, с които някои от офицерите в Индия имат обичай да убиват свободните си часове, докато други, с не толкова улегнал нрав, ходят на лов за глигани и за бекаси или играят карти и пушат наргиле и пият бренди с вода. А що се отнася до сър Майкъл О’Дауд, макар че жена му и сестра му настояваха да подкани майора да си каже думата и да не измъчва тъй безсрамно клетото невинно момиче, старият войник най-категорично отказваше да се забърква в заговора.

— Майорът е достатъчно възрастен, за да прави сам избора си — казваше сър Майкъл О’Дауд. — Когато те пожелае, самичък ще ти го каже.

Друг път той обръщаше работата на смях и заявяваше шеговито, че Добин бил още твърде млад, за да се обвързва със семейство, и затова бил писал на майка си, да иска позволение от нея. Той отиде дори още по-далеч и когато разговаряше насаме с майора си, закачливо го предупреждаваше:

— Доб, момчето ми, бъди много внимателен, защото моите жени са си наумили на всяка цена да ти направят беля. Милейди току-що получи цял сандък с рокли от Европа и между тях се намира една розова коприна за Глорвина, която съвсем ще те свърши, ако изобщо някоя жена или рокля е в състояние да те трогне.

Но истината е, че нито красотата, нито модата можеха да го победят. В съзнанието на нашия честен приятел имаше място само за една жена и тя никак не приличаше на мис Глорвина О’Дауд в розова коприна. Нежничка малка жена в черно, с големи очи и кестенява коса, тя рядко приказваше, освен ако я заговориш, и правеше това с глас, който никак не напомняше гласа на мис Глорвина — кротка млада майка, която държи в ръце детето си и усмихнато кима на майора да го види — розовобузеста девойка, която влиза с песен на уста в една от стаите на Ръсъл Скуеър или увисва на ръката на Джордж Озбърн, щастлива и любеща. Единствено този образ стоеше пред очите на нашия добър майор денем и нощем и непрестанно господствуваше над мислите му. Твърде е вероятно Амелия да не приличаше на образа, който майорът си бе създал за нея — имаше една фигура от журнал, принадлежащ на сестра му в Англия, която той тайно бе отмъкнал и залепил на вътрешната страна на писалището си и си въобразяваше, че има някаква прилика с мисис Озбърн. Но аз съм виждал тази фигура и мога да се закълна, че тя не представлява нищо друго, освен рокля с висока талия, с невъзможно кукленско лице, захилено над нея — и може би мистър Добиновата сантиментална Амелия приличаше на истинската толкова, колкото и тази смешна малка рисунка, към която той имаше такава слабост. Но кой влюбен измежду нас има по-ясна представа за нещата? И дали ще бъде много по-щастлив, ако открие и признае самоизмамата си? Точно така бе омагьосан и Добин. Той не безпокоеше много приятелите си и обществото със своите чувства, нито пък губеше поради тях съня и охотата си за ядене. След последната ни среща с него главата му малко се е прошарила и в меката му кестенява коса се забелязват една-две бели нишки. Но чувствата му нито са се променили, нито са остарели; и любовта му е тъй свежа, както спомените от детинство.

Казахме вече как двете госпожици Добин и Амелия, лицата, които пишеха на майора от Европа, му бяха пратили писма от Англия, като мисис Озбърн го поздравяваше с голяма откровеност и сърдечност за предстоящата му женитба с мис О’Дауд.