Панаир на суетата (роман без герой)

Прислужниците туземци, които лежаха вън на верандата, наблюдаваха с учудване майора — обикновено тъй сдържан и тих, а сега толкова развълнуван и унил. Дали тя би го съжалила, ако го видеше? Той прочете няколко пъти всички писма, които някога бе получавал от нея — делови писма относно малкото имущество, което той я бе накарал да повярва, че й е оставено от съпруга; кратки бележчици, с които го канеше на гости; всяко написано листче, което му бе изпращала. Колко студени, колко любезни, колко безнадеждни, колко егоистични бяха всички тези писма!

Ако наблизо се намираше някоя добра и мила душа, която да разбере и оцени това безмълвно и благородно сърце, кой знае дали на царуването на Амелия нямаше да се сложи край и дали любовта на нашия Уилям нямаше да свърне другаде, където биха му отговорили с повече отзивчивост! Но тук той се познаваше по-отблизо само с Глорвина със смолистите къдрици и тази поривиста девойка беше разположена не да обича майора, а по-скоро да го накара да се възхищава от нея — съвсем празна и неосъществима надежда, най-малкото по отношение на средствата, с които клетата девойка си служеше, за да може тя да се изпълни. Глорвина къдреше косата си и му показваше раменете си, сякаш с това го питаше: „Виждали ли сте такива смолисти къдрици и такава свежа кожа?“ Усмихваше му се така широко, та да може той да види, че всичките й зъби са здрави — а той ни най-малко не се нуждаеше от всички тези прелести. Много наскоро след пристигането на сандъка с роклите, и дори може би в негова чест, лейди О’Дауд и дамите от полка на негово кралско величество дадоха бал на военните и на цивилните от местното управление. Глорвина бе облякла прелъстителната розова рокля, а майорът, който присъствуваше на тържеството и се разхождаше унило нагоре-надолу из стаите, дори не забеляза копринената дреха, Глорвина танцуваше яростно край него с всички млади подпоручици от гарнизона, но майорът ни най-малко не я ревнуваше, нито пък се ядоса, когато капитан Бенглс й кавалерствуваше при вечерята. Ни ревност, нито рокли, нито рамене бяха в състояние да го трогнат, а Глорвина не притежаваше нищо друго.

Така тези двамина служеха за добър пример на житейската суета и единият, и другият жадуваха за това, което нито той, нито тя можеха да получат. Глорвина плака от яд при тази несполука. Тя си бе наумила да превземе майора и държеше на него „повече, отколкото на когото и да било от другите“, признаваше си с хълцане тя.

— Истина ти казвам, Пеги, той просто ще сломи сърцето ми — хленчеше тя пред зълва си, когато бяха в добри отношения, — всичките ми рокли трябва да се стесняват — заприличала съм вече на същински скелет. — Пълна или слаба, весела или тъжна, на кон или пред пианото, на майора тя беше еднакво безразлична. А полковникът, като пушеше лулата си и слушаше тези оплаквания, съветваше Глори в следната пратка от Лондон да й сложат няколко черни рокли и им разказваше тайнствената история на една дама в Ирландия, която умряла от скръб по загубения си съпруг, преди изобщо да е имала такъв.

Докато майорът продължаваше така да я измъчва и не правеше предложение, отказвайки да се влюби, от Европа пристигна друг кораб, с писма на борда си, между които и за този безсърдечен човек. Те бяха от родината и датата на пощенския печат бе по-стара от тази на предишните. Майорът разпозна почерка на сестра си. И тъй като обикновено събираше всички възможни лоши новини, мъмреше го и му четеше проповеди със сестринска откровеност, като винаги караше „скъпия Уилям“ да изпада в лошо настроение, след като сполучваше да прегледа посланията й, откровено казано, „скъпият Уилям“ не побърза да счупи печата на писмото й, а го остави за някой особено благоприятен ден и за по-подходящо настроение. Още повече, че преди две седмици той й беше писал, за да й се скара, че разправя такива нелепи неща на мисис Озбърн, като бе пратил писмо и на нея, с цел да премахне заблуждението й относно неговата женитба и да я увери, че засега няма никакви намерения да променя положението си.

Две или три вечери след получаването на втората пратка майорът прекара вечерта доста приятно в дома на лейди О’Дауд, където на Глорвина се бе сторило, че той слуша малко по-внимателно от друг път, песните, с които го беше удостоила. (Истината е, че Добин слушаше пеенето на Глорвина толкова, колкото и чакалите, които виеха вън на лунната светлина, и както обикновено, тя и този път се мамеше.) След като изигра с нея обичайната си партия шах (крибидж с лекаря беше любимото вечерно забавление на лейди О’Дауд), майор Добин си взе сбогом със семейството на полковника в обичайния си час и се оттегли в собственото си жилище.