Панаир на суетата (роман без герой)

Същата вечер, когато Джорджи се върна с двуколката с понито, на която така много се радваше и в която го возеше старият кочияш на сър Уилям Добин, около шията му се виждаше хубава златна верижка с часовник. Той каза, че му го дала една стара и не хубава дама, която плакала и много го целувала. Той обаче не я харесал. Харесал много гроздето. И харесвал само майка си. Амелия се сви и трепна — плахата й душа бе обхваната от лошо предчувствие, когато научи, че роднините на баща му го бяха видели.

Мис Озбърн се прибра вкъщи да даде на баща си вечеря. Той бе сключил добра сделка в Сити, затова него ден беше в сравнително добро настроение и забеляза вълнението, което я бе обхванало.

— Какво се е случило, мис Озбърн? — благоволи да я запита той.

Жената избухна в сълзи.

— О, сър — каза тя, — видях малкия Джордж. Красив като ангел и толкова прилича на него.

Старият човек срещу нея не каза нито дума, а само се изчерви и цялото му тяло се разтрепери.

Глава XLIII В която читателят трябва да отпътува доста далеч

Трябва да приканим удивения читател да измине десет хиляди мили, за да стигне до военния пост в Бъндлгунг, в областта Мадрас на нашата индийска империя, където храбрите ни приятели от… полк са се установили на служба под командата на смелия полковник сър Майкъл О’Дауд. Времето се е отнесло добре към този едър офицер, както обикновено става с всички хора, които имат добър стомах и добър нрав и не преуморяват много мозъка си. Полковникът си похапва добре на обед, а върши същото и на вечеря. Пуши наргилето си и след двете тези яденета и когато жена му се кара, пухти тъй тихичко, както вършеше това под огъня на французите при Ватерло. Годините и горещината не са намалили нито енергията, нито сладкодумието на потомъка на семействата Мълоуни и Молой. Нейно сиятелство, нашата стара познайница, се чувствува в Мадрас като у дома си, също тъй, както и в Брюксел — в казарма, както и под палатка. През време на похода вие я видяхте начело на полка, седнала върху царствен слон — една наистина величествена гледка. Качена на това животно, тя е взела участие в лов на тигри в джунглите; била е приемана от туземните принцове, които са посрещали нея и Глорвина в определените за жените помещения на дворците си и са й предлагали шалове и скъпоценности, които тя е отказвала с болка на сърце. Всички часови на пост й отдават чест, когато се появи, и тя докосва тържествено шапка с ръка в отговор на поздрава им. Лейди О’Дауд е една от най-големите дами измежду членовете на правителствения кадър в Мадрас — кавгата й с лейди Смит, съпругата на сър Минос Смит, младшия съдия, все още не се е изтрила от паметта на някои хора в Мадрас, когато съпругата на полковника щракнала с пръсти пред лицето на съдийската дама и й заявила, че никога няма да се остави да върви след някаква си проста цивилна жена. Дори и сега, макар че оттогава са изминали двадесет и пет години, хората си спомнят как лейди О’Дауд изпълнявала народни танци в главната правителствена резиденция и надиграла двама адютанти, един майор от мадраската кавалерия и двама джентълмени измежду цивилните чиновници, и най-после майор Добин, първият по ранг офицер след командира на полка, я убедил да се оттегли в столовата и да си отдъхне.

Пеги О’Дауд си беше съвсем същата както винаги — добра в мисъл и на дело; буйна по нрав; жадна да командува; тиранка над своя Майкъл; дракон между дамите на полка; майка на всички младежи, за които се грижи при болест, защищава ги в лудориите им и заради това те много я обичат. Но младшите офицери и капитанските съпруги (майорът не е женен) роптаят много против нея. Те казват за Глорвина, че си давала важност, а за самата нея, че прекалено много обичала да властвува. Тя се намеси в дейността на малкото черковно общество, организирано от мисис Кърк, и с подигравките си разпъди младежите от проповедите й, като заяви, че жената на един военен няма защо да се занимала с пасторска дейност; че мисис Кърк ще направи по-добре да кърпи дрехите на мъжа си; и че ако полкът се нуждае от религиозни проповеди, тя ще им даде най-хубавите в света — тези на вуйчо й, епископа. Също така рязко сложи край на флирта, който лейтенант Стъбл бе започнал с жената на лекаря, като го заплаши, че ще го съди за парите, които той бе заел от нея (защото тоя младеж все си беше разточителен), ако не скъса веднага и не вземе отпуск по болест. От друга страна, тя прибра и подслони мисис Поски, която една вечер избяга от дома си, подгонена от разярения си съпруг, взел в ръка втората си бутилка бренди, и дори свести Поски от неговия пиянски припадък, като го отучи да се напива — защото напоследък поручикът бе възприел този лош навик, както изобщо мъжете са склонни към подобни лоши привички. С една дума, при нещастие тя биваше най-добрата утешителка, при сполука — най-отегчителната приятелка, като винаги имаше най-добро мнение за себе си и несломимо желание всичко да става по нейната воля.