Панаир на суетата (роман без герой)

Когато сравняваме положението на бедния човек, с това на високопоставения (това е пак според Том Ивс), за първия има и друга утеха. Вие, които не притежавате никакво имущество или пък имате малко богатство, което да оставите или да получите в наследство, можете да бъдете в добри отношения с вашия баща или син, докато за наследник на някой голям велможа, като например лорд Стейн, е много естествено да се ядосва за това, че друг заема мястото, което му се полага, и да гледа на съперника си с не много добро око. „Общо правило е — казваше този ироничен стар Том Ивс, — че бащите и първородните синове на всички знатни семейства се мразят едни други. Престолонаследникът е винаги в опозиция на короната или пък ламти за нея. Шекспир е познавал добре света, драги мой господине, и когато описва как принц Хол (чиито наследници членовете на семейство Гонт, претендират, че са, макар и да са роднини на Джон Гонт, колкото сте и вие) мери бащината корона на собствената си глава, той дава вярно описание на всички първородни синове. Ако сте наследник на графска титла и на доход от хиляда лири стерлинги дневно, да не би да искате да кажете, че не желаете да станете техен собственик? Ами! И много логично е, всеки високопоставен човек, който е изпитал подобно чувство към баща си, да знае добре какво е отношението на собствения му син спрямо него; така че те не могат да не се взаимно подозират и ненавиждат. Да вземем също и чувствата на първородния син към по-младите му братя. Драги ми господине, бъдете уверен, че всеки първороден гледа на тях като на свои естествени врагове; те го лишават от известна сума готови пари, които би трябвало да бъдат по право негови. Често съм чувал Джордж Мак Турк, синът на лорд Байазит, да казва, че ако го оставят да прави онова, което му се ще, когато наследи бащината си титла, веднага щял да отреже главите на всеки един от братята си; и такъв е случаят — повече или по-малко — с всички, заемащи подобно на неговото положение. Казвам ви, те всички са турци в сърцата си. Да, сър, и познават добре света.“ И тъй като точно в този момент се случи така, че край нас мина една високопоставена личност, Том Ивс свали ниско шапка, поклони се дълбоко и се усмихна, което показа, че и той познаваше добре света — разбира се, по свой си начин. И понеже беше вложил и последния си шилинг в капитал, даващ годишна рента, Том можеше да си позволи да не мрази своите племенници и племеннички и да няма друго чувство към по-високостоящите от него, освен желанието да вечеря с тях.

За маркизата естествената и нежна обич, изпитана от всяка майка към нейните деца, бе помрачена от пречката, издигаща се между нея и тях поради разликата във вероизповеданието. Любовта, която питаеше към синовете си, само правеше тази плаха и набожна жена още по-плашлива и нещастна. Бездната, която ги разделяше беше дълбока и непроходима. Тя не можеше да простре слабите си ръце над нея, нито да притегли децата си към този неин бряг, далеч от който вярата й казваше, че няма никакво спасение. Докато синовете му бяха юноши, обичното вечерно занимание на лорд Стейн — добър учен и любител на словесните спорове — беше да настройва учителя на момчетата, преподобния мистър Трейл (сега лорд-епископ на Йилинг), срещу изповедника на нейно сиятелство, отец Моул, и да ги слуша как спорят, докато пият виното си. Той подвикваше ту на единия, ту на другия: „Браво, Латимер! Добре казано, Лойола!“ Обещаваше на Моул, че ако надвие, ще издействува да го направят епископ и се заклеваше, че щом употреби всичкото си влияние, за да може Трейл да получи кардиналска шапка, ако пък той излезе по-силен в спора. Нито един от двамата свещеници не се оставяше да бъде победен. И макар нежната майка да се надяваше, че най-малкият й и любим син ще се обърне към нейното вероизповедание — към майчината му черква, — страшно и горчиво разочарование очакваше набожната жена — разочарование, което дойде сякаш като някакво наказание за греха, който бе извършила с женитбата си.

Както е известно на всеки, който се интересуваше от живота на висшето общество, лорд Гонт, първородният син на маркиз Стейн, се ожени за лейди Бланш Тислууд, от благородното семейство Берейкърс, споменавано и по-рано в нашата повест. На младата двойка дадоха едно крило от Гонт Хаус, тъй като главата на семейството възнамеряваше да си остане господар на дома и докато трае царуването му, да царува като върховен повелител. Но неговият син и наследник живееше малко у дома си, не се разбираше с жена си и правеше заеми за сметка на наследството, което щеше да получи. Те му бяха необходимо допълнение към твърде умерените суми, които баща му благоволяваше да му отпуща. Маркизът знаеше за всеки шилинг от дълговете на своя син. При неговата оплаквана кончина се оказа, че у бащата се намира голяма част от полиците му, купувани от негово сиятелство в полза на децата на по-младия му син.