Панаир на суетата (роман без герой)

За удивление на лорд Гонт и за удоволствие на неговия естествен враг — баща му, лейди Гонт нямаше деца. Поради това се наложи да повикат от Виена по-младия брат, с лорд Джордж Гонт, който се занимаваше там с валсове и с дипломация, и го накараха да сключи брачен съюз с Джоана, едничката дъщеря на Джон Джонс, първи барон Хелвелин, глава на банкерското предприятие „Джонс, Браун и Робинсън“. От този брак се родиха няколко синове и дъщери, чиято съдба няма нищо общо с настоящия разказ.

Бракът отначало беше щастлив. Лорд Джордж Гонт не само четеше, но и пишеше доста добре. Той говореше френски с лекота и беше един от най-способните валсьори в Европа. Нямаше никакво съмнение, че с тези свои дарби щеше да достигне до най-високите стъпала на професията си. Съпругата му чувствуваше, че дворците бяха нейното поле на действие, а и богатството й даваше възможност да устройва бляскави приеми в онези столици на континента, където дипломатическите длъжности на съпруга й ги водеха. Говореше се, че той ще бъде избран за министър и в един от клубовете хората се обзалагаха, че не след дълго ще го назначат посланик, когато изведнъж започнаха да се носят слухове за странното държане на секретаря на английското посолство. На една дипломатическа вечеря, давана от шефа му, той скочил от мястото си и заявил, че едно от блюдата е отровно. Също така на бала, даван от баварския пълномощен министър, граф Спрингбок-Хохенлауфен, той отишъл с бръсната глава и облечен като капуцински монах. Тържеството съвсем не е било маскен бал, както някои се опитваха да ни убедят. Хората си шепнеха, че става нещо особено. И дядо му бил такъв. Това било в семейството.

Жена му и децата му се върнаха в отечеството си и се заселиха в Гонт Хаус. Лорд Джордж се отказа от поста си в Европа и бе изпратен в Бразилия. Но хората знаеха много добре каква беше работата; той никога не се завърна от тази бразилска експедиция — не умря там, не бе живял там, изобщо никога не бе ходил там. Не беше отишъл никъде — бе напълно изчезнал. „Бразилия — казваше един клюкар на друг, като се усмихваше широко. — Бразилия, това е местността край гората Сент Джон. Рио де Жанейро е малка къщичка, заобиколена от четири стени; и Джордж Гонт изпълнява посланическата си служба при един пазач, който го е направил носител на усмирителна риза.“ Такива думи си разменят един за друг хората в Панаира на суетата.

Два или три пъти седмично, много рано сутрин, клетата майка отиваше да навести нещастния болен. Понякога той й се подиграваше (и беше по-малко да слушаш смеха му, отколкото плача му); понякога тя заварваше блестящия дипломат от Виенския конгрес да влачи подире си някоя детска играчка или да си играе с куклата на дъщерята на пазача. Понякога той я познаваше, а също и отец Моул, нейния изповедник и придружник. Но по-често не можеше да си спомни за нея, също както беше забравил жена, деца, любов, амбиция, суета. Но той си спомняше за обедния час и плачеше, когато сместа от вино и вода в чашата му не беше достатъчно силна.

Това беше тайнствената болест на семейството му — майката я беше донесла от собствения си древен род. Злото се беше проявило веднъж или два пъти, дълго преди греховете на лейди Стейн да бяха започнали, дълго преди да бе захванала да ги изкупва със сълзи, пост и покаяние. Гордостта на рода бе сломена, също както първородният син на фараона. Черното петно на съдбата стоеше на фамилния праг — високия стар праг, на чийто свод отгоре се виждаха коронки и гербове.

Междувременно децата на отсъствуващия лорд бръщолевеха своите детски приказки и растяха, без ни най-малко да съзнават участта, която бе надвиснала и над техните глави. Отначало те разговаряха за баща си и съставяха планове за времето, когато щеше да се завърне. След изминаването на няколко години името на живия мъртвец по-рядко излизаше от устата им — докато най-после съвсем го забравиха. Но тяхната нещастна остаряла вече баба трепереше при мисълта, че те са наследници на бащиния си срам, както и на почестите му, и със свито от болка сърце чакаше деня, когато ужасното проклятие на прадедите им щеше да порази и тях.

Това грозно предчувствие преследваше и лорд Стейн. Той се опитваше да удави страшния призрак в червеното море на виното и веселието и понякога го загубваше от погледа си сред вихрушките и тътена на удоволствията. Но когато оставаше самичък, той винаги се връщаше при него и с изминаването на годините този призрак сякаш ставаше все по-заплашителен. „Аз грабнах сина ти — казваше призракът — защо не и тебе? Някой ден бих могъл да те затворя, както сина ти Джордж. Бих могъл утре да те хласна по главата и тогава — сбогом удоволствия и почести, празненства и красота, приятели, ласкатели, френски готвачки, красиви коне и къщи — и в замяна на всичко това: затвор, пазач и сламена постеля като на Джордж Гонт.“ И тогава милордът се противопоставяше на заплашващия го призрак, защото той знаеше едно лекарство, с което да възпре неприятеля си.