Панаир на суетата (роман без герой)

— Ние се държим любезно с нея — казваха госпожици Озбърн, две чудесни чернокоси млади девойки, които имаха най-добрите възпитателки, учителки и шивачки; и се отнасяха с нея с такава прекалена любезност и благоволение и я покровителствуваха така непоносимо, че клетото създание наистина бе просто като вцепенено в тяхно присъствие, и ако се съдеше по външните й прояви, действително беше толкова глупава, колкото я считаха. Тя правеше усилия да ги харесва, тъй като бяха сестри на бъдещия й съпруг. Прекарваше с тях „дълги сутрини“, ужасно скучни и досадни предобеди. Разхождаше се тържествено в големия им семеен екипаж заедно с тях и мис Уирт, компаньонката им, кокалеста девица. Водеха я на концерти, където се свиреше старинна музика, за да й доставят удоволствие, както и на оратории, и в катедралата „Св. Павел“, за да види сиропиталищните питомци, и там тя изпадаше в такава уплаха от приятелките си, че просто не посмяваше да се трогне от химна, който децата пееха. Къщата им беше удобна; татковата им трапеза — богата и изящна; обществото им — сериозно и благородно; самочувствието им — огромно. Всичките им навици бяха надути и строго спазвани, а всичките им забавления — непоносимо скучни и благопристойни. След всяко от посещенията си (и, ох, колко доволна беше, когато те се свършваха) мис Озбърн и мис Мария Озбърн, и мис Уирт, компаньонка-девственица, се запитваха една друга с увеличаващо се учудване: „Какво наистина намира Джордж в това създание?“

— Как така? — възкликва някой заядлив читател. — Как стана така, че Амелия, която имаше толкова много приятелки в училище и така много я обичаха там, след като навлезе в светския живот, проницателните същества от собствения й пол започнаха да се отнасят презрително към нея? — Скъпи господине, в пансиона на мис Пинкъртън нямаше никакви мъже, освен стария учител по танц; и вие не мислите, че момичетата биха си съперничили за него, нали? Когато Джордж, техният красив брат, избягваше от къщи веднага след закуска и вечеряше вън от дома около шест пъти седмично, няма нищо чудно, че пренебрегнатите сестри се дразнеха от това. Когато младият Булък (от фирмата „Хълкър, Булък и сие“, банкери, Ломбардстрийт), който ухажваше мис Мария през последните два сезона, покани Амелия да танцуват котилиона, нима можехте да очаквате, че мис Мария ще е доволна? И все пак тя каза, че се радвала, като наивно, великодушно същество.

— Толкова ми е драго, че харесваш скъпата Амелия — каза тя оживено на мистър Булък след танца. — Тя е сгодена за брат ми Джордж, не представлява нещо кой знай какво, но е най-добродушното и най-непрестореното младо същество. Всички вкъщи имаме такава слабост към нея.

Мила девойко, кой би могъл да измери дълбочината на чувството, изразено в това възторжено „такава“?

Мис Уирт и тези две предани млади жени тъй често и тъй настоятелно внушаваха на Джордж Озбърн, че той прави голяма жертва и че проявява романтично великодушие, като се отдава срещу нищо на Амелия, та не знам дали всъщност той наистина не се считаше за един от най-благородните офицери на британската армия, като се оставяше да бъде обичан, с доста силно чувство на примирение.

По някакъв си начин, макар и да напускаше дома си всяка сутрин, както вече казахме, и да вечеряше навън шест пъти седмично, когато сестрите му мислеха, че влюбеният младеж се намира край полата на мис Седли, в действителност той не беше винаги при Амелия, макар светът да предполагаше, че е в краката й. Положително е, че при повече от един случай, когато капитан Добин отиваше там, за да потърси приятеля си, мис Озбърн (която беше много внимателна към капитана и с усърдие го слушаше да разказва за живота в казармата и се интересуваше за здравето на милата му мамичка) със смях посочваше към отсрещната страна на площада и казваше:

— О, та вие трябва да отидете у семейство Седли, за да питате за Джордж; тук ние тъй рядко го виждаме.

При тези любезни думи капитанът се замисляше малко стеснително и неловко и обръщаше разговора, както подобава на един съвършен светски човек, подхващайки някоя тема от общ характер — например за операта, за последния бал, даден от принца в Карлтън Хаус или пък за времето — тази спасителна за обществото тема.

— Какво невинно същество е този твой любимец! — казваше мис Мария на мис Джейн, след като капитанът си отидеше. — Видя ли го как поруменя, когато се спомена, че клетият Джордж е на дежурство?

— Жалко, че Фредрик Булък не притежава поне малко от неговата скромност, Мария — отвръщаше по-голямата сестра, като тръсваше глава.

— Скромност! Искаш да кажеш непохватност. Не бих желала Фредрик да скъса муселинената ми рокля, както стори капитан Добин с твоята, у мисис Пъркинс.

— Да скъса твоята рокля ли? Та как би могъл да го направи? Нима той не танцуваше с Амелия?