Панаир на суетата (роман без герой)

— Наистина е калпав човек — забеляза мистър Хоръкс. — Такъв е и слугата му, Фледърс. Той вдигна в слугинската стая такава олелия за яденето и бирата, каквато никой лорд не би вдигнал, но мисля, че мис Шарп му е лика-прилика, сър Пит — прибави той след малко мълчание.

И наистина такава беше тя както за бащата, така и за сина.

Глава XII Една доста сантиментална глава

Сега трябва да си вземем сбогом с Аркадия, както и с обичливите хорица, които проявяват там провинциалните си добродетели, и да се върнем обратно в Лондон, за да видим какво става с мис Амелия. „Пет пари не давам за нея“, пише ни някаква непозната с хубав ситен почерк и розов печат на плика. „Тя е блудкава и безвкусна“ и прибавя други любезни забележки в същия дух, които никога не бих повторил пред вас, ако в действителност не бяха крайно ласкателни за младата девойка, за която се отнасят.

Нима почитаемият читател, запознат с коварството на обществото, не е чувал никога подобни забележки от добродушни приятелки, които винаги се чудят какво толкова привлекателно намирате у мис Смит; или какво е могло да накара майор Джоунс да направи предложение на тази глупава, незначителна, безсмислено усмихваща се мис Томсън, която няма никакви други достойнства, освен розовите й бузи и сини очи? „Та какво ли може да намери човек в розовите бузи и в сините очи?“ — запитват тези мили моралистки и мъдро загатват, че даровете на гениалността, постиженията на ума и подходящото за една дама познание в областта на ботаниката и геологията, умението да се пише поезия, изкуството да се дрънкат сонати по маниера на Херц и тъй нататък били много по-ценни за една жена, отколкото тези нетрайни прелести, които след няколко години неминуемо изгубвали блясъка си. Много поучително е да чуе човек как жените разискват за негодността и нетрайността на красотата.

Но макар че добродетелта е много по-похвално нещо и че на тези клети същества, страдащи от нещастието да притежават външна красота, трябва непрестанно да се напомня за очакващата ги участ; и макар по всяка вероятност героичният женски характер, от който жените се възхищават като от нещо славно и красиво, да е много по за предпочитане от милите, свежи, усмихнати, естествени и нежни малки домашни богини, които мъжете са склонни да обожават — все пак гореспоменатите и по-несъвършени същества би трябвало да притежават поне утехата, че в края на краищата мъжете наистина се възхищават от тях; въпреки всички декларации и предупреждения, изхождащи от страна на милите ни приятелки, ние продължаваме да живеем с тази наша глупост и заблуда и винаги ще го вършим. И наистина, що се отнася до мене, макар и непрестанно да ми се повтаря от лица, към които изпитвам най-голямо уважение, че мис Браун била незначително хлапе, че мисис Хуайт не притежавала нищо друго, освен petit minois chiffonne24, и че мисис Блек не представлявала нищо, все пак знам, че с мисис Блек съм разговаряла най-приятно (разбира се, скъпа госпожо, тези разговори са най-добродетелни), виждам как всички мъже са се струпали около стола на мисис Хуайт и как всички младежи просто се бият, за да танцуват с мис Браун. Поради това се изкушавам да мисля, че най-големият комплимент за една жена е презрението, което получава от собствения си пол.

Младите девойки от Амелиното общество чудесно вършеха това спрямо нея. Например едва ли имаше нещо, по което госпожици Озбърн, сестрите на Джордж, и госпожици Добин да бяха така единодушни, както за качествата й, които намираха за съвсем посредствени; а също и учудването, с което гледаха на това, че братята им я намират толкова привлекателна.