Панаир на суетата (роман без герой)

Разбира се, така е; в живота на едно добро младо момиче, което все още се намира в бащиното гнездо, не може да има много от тези вълнуващи случки, които са обикновено отредени за героините на романите. Капани и изстрели могат да прокудят кръжащите за храна стари птици — може наблизо да летят соколи, от които те успяват да избягнат или които се нахвърлят върху им; но малките пилета в гнездото водят удобно и неромантично съществуване между пуха и сламата, докато дойде и техният ред да излетят навън. Беки Шарп отдавна бе отлетяла, като подскачаше върху какви ли не клончета, сред множеството къпини, и си кълвеше зрънцата спокойно и благополучно, докато Амелия се свиваше удобничко в дома си на Ръсъл Скуеър; ако понякога излизаше навън в света, то ставаше под покровителството на възрастните; нито пък можеше да се очаква, че някаква беда би могла да я сполети — нея, или богатия й удобен и весел дом, в който бе нежно приютена. Мамичка изпълняваше сутринните си задължения, излизаше на всекидневната си разходка с екипаж, правеше покупки и приятни посещения, и всичко това съставляваше удоволствието или професията, както бихте могли да я наречете, на богатите лондонски дами. Татко се занимаваше с тайнствените си работи в Сити — място, изпълнено с възбуда, по времето, когато войната бушуваше из цяла Европа и се рискуваше животът на цели империи; когато вестник „Куриер“ имаше десетки хиляди абонати; когато единият ден ви носеше битката при Виктория, другият подпалването на Москва или пък рогът на вестителя ечеше по обед на Ръсъл Скуеър и съобщаваше: „Битката за Лайпциг — шестстотин хиляди участници — пълно поражение на французите — двеста хиляди убити.“ Веднъж или два пъти Седли се прибра вкъщи с много мрачно лице; и в това няма нищо чудно, когато подобни новини вълнуват сърцата във всички борси на Европа.

Междувременно в Блумсбъри и Ръсъл Скуеър животът си течеше така, сякаш в Европа всичко беше наред. Лайпцигското отстъпление не повлия ни най-малко на броя на блюдата, които мистър Самбо поднасяше в помещението за прислугата; съюзните войски се вливаха като поток във Франция; а звънецът си биеше за вечеря в седем часа, както обикновено. Не мисля, че клетичката Амелия се вълнуваше от Бриен и Монмирай, нито че до падането на императора тя се бе заинтересувала за войната; когато това стана, тя плесна с ръце и изрече молитва — о, такава благодарствена молитва! — след което с цялата си душа се хвърли в прегръдките на Джордж Озбърн, за удивление на всички, които станаха свидетели на този изблик на чувства. Работата беше там, че мирът бе обявен и Европа щеше да си почине; Корсиканеца бе победен и полкът на поручик Озбърн нямаше да бъде изпратен да се бие. Този беше пътят на разсъжденията на мис Амелия. За нея участта на Европа, това бе поручик Джордж Озбърн. Когато опасността за него премина, тя запя благодарствени химни. Той беше нейната Европа, нейният император, нейният съюз на монарси и царственият й принц-регент. Той беше нейното слънце и нейната луна; и дори вярвам, че според нея голямата илюминация и балът в кметството в чест на владетелите, са били устроени всъщност за Джордж Озбърн.