Панаир на суетата (роман без герой)

Какво правеха родителите й, че не спираха това сърце да не бие толкова бързо? Старият Седли, изглежда, не бе много наблюдателен. Напоследък той беше доста умислен и работите му в Сити го поглъщаха. Мисис Седли имаше такъв лек и нелюбопитен характер, че дори не ревнуваше. Мистър Джоз беше далеч, обсаден от една ирландска вдовица в Челтнам. Амелия имаше на разположение цялата къща — уви, понякога тя беше прекалено много на нейно разположение. Защото Джордж естествено беше в казармата на гвардейците-кавалеристи; пък и невинаги можеше да си вземе отпуск от Четъм; а нали трябваше да се види с приятелите и сестрите си и да се движи сред обществото, когато биваше в града? (Той, който беше украса на всяко общество!) А пък когато бе с полка си, той биваше твърде изморен, за да пише дълги писма. Знам къде пазеше тя пакетчето писма, които беше получила. И ще бъда като лунен лъч — ще надникна полекичка към леглото, където вярата, красотата и невинността лежат и бленуват.

Но докато писмата на Озбърн бяха кратки и явно писани от военен, трябва да се признае, че, от друга страна, ако писмата на мис Седли до мистър Озбърн се издадяха, тогава би трябвало да продължим настоящата книга с такова множество томове, че и най-сантименталният читател не би могъл да ги изчете. Тя не само изпълваше цели листове хартия от голям формат, но и задраскваше с най-удивителна упоритост; преписваше без мъка цели страници от стихотворните сбирки; подчертаваше с жар думи и пасажи и, с една дума, издаваше напълно състоянието си. Тя не беше героиня. Писмата й биха изпълнени с повторения. Граматиката й понякога беше от твърде съмнително естество, а в стиховете си позволяваше всякакъв вид свобода по отношение на метриката. Но, о, госпожи, ако не ви се отдаде да трогнете сърцето, въпреки погрешната граматика, и ако сте обичани само защото знаете разликата между триметъра и тетраметъра, тогава нека поезията да върви по дяволите и нека всички учители загинат най-печално!

Глава XIII Малко сантименталност и малко други неща

Боя се, че джентълменът, на когото мис Амелия изпращаше писмата си, беше твърде строг критик. Толкова много пликове следваха поручик Озбърн из цялата страна, че той просто взе да се срамува от шегите, които колегите му си правеха с тях, и заповяда на слугата си никога да не му ги дава другаде, освен в частното му жилище. Видяха го веднъж да пали пурата си с едно от тях, за ужас на капитан Добин, който, уверен съм, би дал цяла банкнота за този документ.

Известно време Джордж се мъчеше да пази тази liaison25 в тайна. Вярно, зад всичко това се крие жена, той си признаваше.

— И тя съвсем не е първата — казваше подпоручик Спуни на подпоручик Стъбл. — Този Озбърн е същински дявол. В Демерара имаше една девойка, дъщеря на съдия, която просто подлудя по него; имаше и друга — красива квартеронка, мис Пай, в Сен Винсент; а откакто се е върнал в отечеството си, казват, че се държал като същински донжуан, дявол да го вземе.

Стъбл и Спуни си мислеха, че да бъдеш „същински донжуан, дявол да го вземе“, е едно от най-прекрасните качества, които мъжът може да притежава; и репутацията на младия Озбърн сред младежите от полка му бе наистина удивителна. Той беше знаменит в полските спортове, знаменит с песните си, знаменит и на парад; с лекота харчеше парите, с които баща му щедро го снабдяваше. Мундирите му бяха по-добре скроени от мундирите на когото и да било в полка и освен това бяха повече на брой, отколкото у другите офицери. Войниците го обожаваха. Понасяше повече вино от всички в офицерската столова, включително и от стария Хевитоп, полковника. Можеше да се боксира по-добре от редника Нъклс (който, ако не беше пиянството му, щеше да стане фелдфебел и който бе първенец в бокса); и бе най-добрият играч на бейзбол в полковия клуб. Яздеше на собствения си кон, Светкавица, и спечели гарнизонната купа при състезанията в Квебек. Имаше и други хора освен Амелия, които го обожаваха. Стъбл и Спуни го смятаха за нещо като Аполон; за Добин той представляваше същински образ на „възхитителния Крайтън“. А мисис майор О’Дауд го признаваше за елегантен младеж, който й напомняше за Фитцджерълд Фогърти, втория син на лорд Каслфогърти.

И тъй, Стъбл, Спуни и останалите си правеха най-романтични догадки относно жената, която праща писма на Озбърн, като някои смятаха, че тя е влюбена в него лондонска графиня или че е генералска дъщеря, сгодена за друг и лудо влюбена в него, или пък че е съпруга на член на парламента, която му предлага четири коня и бягство, или че е друга някоя жертва на приятно вълнуваща страст, романтична и срамна и за двете страни. Озбърн не хвърляше никаква светлина върху тези догадки и оставяше младите си почитатели и приятели да измислят и украсяват цялата история.