Панаир на суетата (роман без герой)

Той беше малко буйничък, но пък нали толкова младежи са буйнички; и не предпочитат ли девойките един непрокопсаник пред кроткия и женствен мъж? Той не се беше налудувал още, но скоро щеше да го стори; и щеше да напусне армията, сега, като мирът бе сключен: когато корсиканското чудовище бе затворено на Елба, а повишението в по-горен чин бе получено; и когато вече нямаше възможност да проявява смелостта си и несъмнените си военни качества. А отпущаните от баща му пари, както и зестрата на Амелия, щяха да им помогнат да си вземат удобна къща някъде в провинцията, в близко съседство с такова място, което би дало възможност за спортуване, и тогава той ще се занимава по малко с лов и по малко със земеделие; и ще бъдат толкова щастливи! А колкото това да остане в армията като женен, бе немислимо. Представяте ли си мисис Джордж Озбърн на квартира в някое малко градче; или, още по-лошо, в Източно или Западноиндийските острови, под покровителството на мисис майор О’Дауд? Амелия просто си умираше от смях, когато Озбърн й разправяше за мисис майор О’Дауд. Той я обичал твърде много, за да я остави да бъде подвластна на тази ужасна жена с нейните вулгарности, както и на грубото отношение, което трябвало да търпи съпругата на един военен. За себе си той нехаел — не бил от този тип хора; обаче скъпото му мило момиче трябвало да заеме онова място в обществото, което й се полагало като негова съпруга. И можете да бъдете уверени, че тя се съгласяваше на тези предложения, както би се съгласила на всички други, които биха дошли от негова страна.

Като водеха подобни разговори и си построиха безброй въздушни кули (които Амелия украсяваше с най-различни цветни градини, полски алеи, селски черквици, неделни училища и други подобни, докато пък окото на Джордж бе отправено към конюшните, кучкарниците и зимниците), тези двама млади прекараха няколко много приятни часове. И тъй като поручикът можеше да остане в града само този ден, а трябваше да свърши и множество важни работи, той предложи на мис Еми да вечеря с бъдещите си зълви. Тя прие с радост поканата. Той я заведе при сестрите си, където я остави да бъбри и разговаря по такъв начин, който удиви тези дами и те си помислиха, че може би пък Джордж наистина ще успее да направи нещо от нея. След това той излезе и свърши работите си.

С други думи, той влезе в една сладкарница на Чаринг Крос и изяде три сладоледа; отиде в Пел-Мел да направи проба на новия си мундир, отби се в едно кафене и тръгна да търси капитан Кенън. После изигра с него единадесет партии билярд, от които спечели осем, и се завърна на Ръсъл Скуеър, където закъсня за вечерята с половин час, но настроението му беше прекрасно.

За стария мистър Озбърн не можеше да се каже същото. Когато този джентълмен се върна от Сити и бе посрещнат в гостната от дъщерите си и елегантната мис Уирт, те изведнъж познаха по лицето му — което и в най-добрите моменти беше подпухнало, строго и жълто, — а също и по намусеността му и по свиването на черните му вежди, че сърцето, което се намираше под голямата му бяла жилетка, беше разтревожено и неспокойно. Когато Амелия пристъпи напред да го поздрави, което тя вършеше винаги с голям трепет и свенливост, той изръмжа сърдито нещо за поздрав и пусна малката ръчичка от голямата си космата лапа, без усилие да я задържи. После погледна мрачно към по-възрастната си дъщеря, която, долавяйки значението на погледа му, с ясния въпрос: „Защо, по дяволите, тъкмо тя е тук?“ — изведнъж каза:

— Джордж е в града, татенце. Отиде за малко в кавалерийските казарми, но ще си дойде за вечеря.

— Ами, ще си дойде! Няма да оставя вечерята да закъснява заради него, Джейн. — С тези думи този достопочтен мъж се отпусна на специалния си стол, след което тишината в тази благородна, добре наредена приемна беше прекъсвана само от изплашените тиктакания на големия френски часовник.

Когато този хронометър със стойка, украсена от весела група медни фигурки, представляващи жертвоприношението на Ифигения, отброи седем удара с тежкия си катедрален звън, мистър Озбърн дръпна буйно шнура на намиращия се от дясната му страна звънец и лакеят се втурна в стаята.

— Вечеря! — изрева мистър Озбърн.

— Мистър Джордж не се е прибрал още, сър — намеси се лакеят.

— По дяволите мистър Джордж. Господар ли съм в тази къща, или не съм? Вечеря! — извика намръщено мистър Озбърн. Амелия потрепери. Останалите три дами си протелеграфираха нещо с очи. Послушният звънец в долния етаж започна да звъни и обявява, че вечерята е сложена. След като звънецът престана, главата на семейството мушна ръце в големите джобове на синия си фрак с медни копчета и без да чака нищо повече, слезе долу самичък, мръщейки се през рамо на четирите жени.

— Сега пък какво има, миличка? — запитваха се те една друга, докато ставаха и запристъпваха предпазливо подир господаря на къщата.

— Предполагам, че печалбите спадат — прошепна мис Уирт.