— Ех, да му се не види, сър, не ме насилвайте. Аз съм скромен човек. Аз — хм — не си въобразявам, че съм покорител на жените; но признавам, че тя е страшно много привързана към мене. Всеки би забелязал това още от пръв поглед.
— Ами ти?
— Ех, сър, нима не ми заповядахте да се оженя за нея и нима не съм добро момче? Нима татковците ни не решиха тази работа още отдавна?
— Чудесен момък си ми ти, наистина. Та не чувам ли за лудориите ти с лорд Таркин, капитан Кроли от гвардейския полк, почитаемия господин Дюсис и цялата тази компания? Бъди внимателен, момко, бъди внимателен.
Старият джентълмен произнасяше тези аристократични имена с най-голямо наслаждение. Когато срещнеше някой високопоставен човек, той веднага започваше да подлизурствува и да го кичи с титлите му тъй, както само един свободен британец може да върши това. Връщаше се вкъщи и се ровеше из алманасите да научи биографията му, произнасяше името му във всекидневните си разговори и бърбореше за негово сиятелство пред дъщерите си. Падаше ничком пред величието и се грееше на лъчите му също както неаполитанските просяци се греят на слънцето. Когато чу тези имена, Джордж се изплаши. Побоя се да не би баща му да е научил за известни негови хазартни прояви. Но старият моралист разсея страховете му, като каза спокойно:
— Ех, младежите са си младежи. И едно ме утешава, че след като живееш сред най-доброто общество на Англия, както се надявам, че правиш, както смятам, че правиш, за което и средствата ми ги помагат…
— Благодаря ви, сър — каза Джордж, като веднага се спря на въпроса. — Човек не може да живее с тези високопоставени личности без пари; а кесията ми, сър, погледнете я. — И той вдигна изплетената му от Амелия кесийка, която съдържаше последната от Добиновите банкноти.
— Няма да те оставя в нужда, момчето ми. Синът на един британски търговец никога не трябва да се намира в нужда. Гвинеите ми не са по-лоши от техните, Джордж, момчето ми; и аз не ги скъпя. Отбий се утре при мистър Чопър, когато минаваш през Сити, и той ще ти даде нещо. Аз не скъпя парите си, когато знам, че си в добро общество, защото съм уверен, че доброто общество не може да тръгне по крив път. Не съм горделивец. Произходът ми е скромен, но ти имаш преимущества. Добре ги използувай. Другарствувай с младите благородници. Мнозина от тях имат много по-малко пари от тебе, момчето ми. А що се отнася до розовите капели (при тези думи изпод надвисналите вежди се появи многозначителна и не много приятна усмивка), ха, момчетата са си момчета. Има само едно нещо, което ти заповядвам да избягваш, и ако не ме послушаш, ще те оставям без петак, бога ми; думата ми е за хазарта.
— О, разбира се, сър.
— Но да се върнем към другата работа, относно Амелия. Защо не се ожениш за някоя по-високопоставена девойка вместо за дъщерята на един борсов посредник, Джордж — това е, което желая да знам.
— Ами че това е семейна работа, сър — каза Джордж, като чупеше лешници. — Вие и мистър Седли направихте сватовщината още преди сто години.
— Не го отричам; но положението на хората се изменя. Не отричам, че Седли създаде богатството ми или по-право, че ми помогна да придобия, благодарение на собствените си дарби и способности, онова важно място, което мога да кажа, че заемам в търговията с лой за свещи, както и сред търговското съсловие на лондонското Сити. Аз съм показал благодарността си към Седли; и напоследък той е имал нужда от нея, както може да се види от чековата ми книжка. Джордж! Мога да ти доверя, че работите на мистър Седли не ми харесват. Главният ми чиновник, мистър Чопър, също не ги харесва, а той е познавач на тези неща и разбира от борсови сделки, както никой друг в Лондон. Хълпър и Булък също се оттеглят от Седли. Казвам ти категорично, че ако не видя с очите си Амелините десет хиляди, ти няма да се ожениш за нея. Няма да приема в семейството си дъщерята на един фалирал човек. Подай виното, момко — или позвъни за кафето.
С тези думи мистър Озбърн разтвори вечерния вестник и Джордж разбра от този сигнал, че разговорът е свършен и че татко му се готви да си подремне.
Той се качи бързешком при Амелия в най-добро разположение. Кое го караше тази вечер да бъде по-внимателен към нея, отколкото не е бивал от дълго време насам — с по-силно желание да я забавлява, по-нежен, по-духовит в разговора си? Дали сърцето му се изпълни с повече топлота поради угрозата от някаква беда, или пък мисълта, че можеше да загуби тази мъничка плячка, го караше да я цени повече?
Тя се хранеше с възпоминанието за тази щастлива вечер в продължение на много, много дни след това, като си спомняше думите му, погледите му, песните, които пееше, стойката му, когато се навеждаше над нея или я гледаше отдалече. Както й се стори, никоя друга вечер в Озбърнови не беше минавала така бързо; и за първи път тази млада девойка бе почти готова да се ядоса на преждевременното пристигане на мистър Самбо с шала й.