Панаир на суетата (роман без герой)

И тъй, разтреперани и смълчани, тези четири притаени жени последваха мрачния си водач. Заеха мълчаливо местата си. Той изръмжа молитвата, която прозвуча така грубо, сякаш беше проклятие. Отмахнаха големите сребърни похлупаци. Амелия трепереше на мястото си, тъй като седеше до страшния Озбърн и бе сама на своята страна на масата, където, поради откъсването на Джордж, имаше празно място.

— Супа? — запита с гробовен глас мистър Озбърн, като грабна лъжицата за разсипване, и впери очи в нея. След като сипа и на останалите, известно време той остана мълчалив.

— Махнете чинията на мис Амелия — каза най-после той. — Тя не може да яде тази супа. А и аз не мога. Отвратителна е. Махнете супата, Хикс, а ти, Джейн, утре да изпъдиш готвачката.

Като завърши забележките си по отношение на супата, мистър Озбърн каза и за рибата няколко отсечени думи, които също имаха остър и критичен характер, и изруга по адрес на Билингсгейт с такава ярост, каквато беше достойна за това място. Сетне потъна в мълчание и погълна няколко чаши вино, добивайки все по-страшен и по-страшен вид, докато едно бодро почукване на вратата обяви пристигането на Джордж и тогава всички се оживиха.

Не му било възможно да се прибере по-рано. Генерал Дагиле го накарал да чака в кавалерийската казарма. Не държал на супата и на рибата. Нека му поднесат каквото и да е — нямало значение какво. Агнешкото е чудесно — всичко е чудесно. Доброто му настроение беше в пълна противоположност с намусеността на баща му; и той бъбреше през цялата вечер, за голямо удоволствие на всички, особено на една, чието име няма защо да споменаваме.

Веднага след като младите девойки свършиха да разговарят за портокалите и виното, с които обикновено се приключваше мрачната вечеря в дома на мистър Озбърн, даде се знак да се оттеглят в приемната и тогава всички станаха от масата. Амелия се надяваше, че Джордж скоро ще се присъедини към тях. Тя започна да свири някои от любимите му валсове (току-що пристигнали от странство) на големия тапициран с кожа и с гравирани крака роял. Но тази малка хитрост не го доведе при нея. Той остана глух за валсовете; те взеха да звучат по-слабо и по-слабо. Сетне отчаяната пианистка стана от мястото си и макар трите й приятелки да изпълниха някои от най-шумните и най-хубави парчета от репертоара си, тя не чу нито една нота, като седеше замислена и изпълнена със зли предчувствия. Намръщеното лице на стария Озбърн, което винаги беше страшно, никога не бе й се струвало толкова ужасяващо, колкото сега. Докато излизаше от стаята, очите му я следяха по такъв начин, сякаш беше виновна за нещо. Когато й поднесоха кафето, тя се стресна, като че то беше чаша отрова, която мистър Хикс, лакеят, желаеше да й предложи. Каква тайнственост я дебнеше? О, тези жени! Те галят и милват предчувствията си и правят любимки най-лошите си мисли, както вършат това и с недъгавите си деца.

Мрачността, изписана по родителското лице, беше разтревожила и Джордж Озбърн. При тези смръщени вежди и този жлъчен поглед как да се изтръгнат от бащата парите, от които Джордж тъй много се нуждаеше? Той започна да хвали виното. Това средство обикновено успяваше да умилостиви стария джентълмен.

— В Западноиндийските острови никога не получавахме такова вино като вашето, сър. Полковник Хевитоп онзи ден мушна под колана си три бутилки от онова, което вие ми изпратихте.

— А, така ли? — каза старият джентълмен. — То ми струва осем шилинга бутилката.

— Бихте ли взели шест гвинеи за дванайсет бутилки? — каза със смях Джордж. — Един от най-големите мъже на кралството желае да има от него.

— Тъй ли? — изръмжа бащата. — Пожелавам му да го получи.

— Когато генерал Дагиле беше в Четъм, сър, Хевитоп го покани на закуска й поиска да му дам от виното. Генералът също много го хареса — помоли го да вземе от него и за главнокомандуващия. Той е дясната ръка на негово кралско величество.

— Виното е наистина дяволски хубаво — каза старият Озбърн и изразът на веждите му се смекчи. Джордж тъкмо се канеше да се възползува от доброто му разположение и да постави на разискване въпроса за парите, когато бащата стана отново сериозен и му поръча, макар и все пак с мек тон, да дръпне звънеца, за да им поднесат кларета.

— И ще видим дали и той е също тъй хубав като мадейрата, Джордж, от която с удоволствие бих дал на негово кралско височество. И докато пием, ще поговорим за една твърде важна работа.

Докато седеше неспокойно горе, Амелия чу звънеца за кларета. Стори й се, че в звука му има нещо тайнствено и злокобно. Някои от нещата, които известни хора вечно предчувствуват, не могат да не се сбъднат.

— Това, което желая да знам, Джордж започна старият джентълмен, след като млясна бавно с устни подир първата чаша, — това, което желая да знам, е как — хм, — какво има между тебе и онова малко създание горе?

— Мисля, сър, че не е трудно да се разбере — каза Джордж със самодоволна усмивка. — Работата е доста ясна, сър. Какво прекрасно вино!

— Какво искаш да кажеш с това, че работата е ясна?