За момент разказът ще ни отведе сред някои много забележителни събития и личности и ще се хване за полите на историята. Когато орлите на Наполеон Бонапарт, корсиканския парвеню, литнаха от Прованс, където бяха кацнали след кратък престой на Елба, те прехвръкваха от камбанария на камбанария, и най-после стигнаха кулите на „Нотр Дам“. Чудя се дали при този свой полет императорските птици можеха да видят какво става в едно малко кътче на енорията Блумсбъри, в Лондон, което изглеждаше толкова заспало, че дори и пърхането, и пляскането на тези мощни криле там оставаше незабелязано!
„Наполеон е пристигнал в Кан.“ Подобна новина може да създаде паника във Виена и да накара Русия да изпусне картите и да си зашушука с Прусия, а Метерних и Талейран да заклатят заедно глави, докато принц Харденберг и дори настоящият маркиз Лондондери можеха да се почувствуват озадачени. Но какво въздействие можеше да окаже тази новина на една млада девойка на Ръсъл Скуеър, пред чиято врата нощният пазач съобщаваше напевно часовете, докато тя спеше; която, ако се разхождаше по площада, беше предпазвана от оградите, а също и от пазителите на реда; която, ако трябваше да измине дори и късото разстояние до Саутхамптън Роуд, за да си купи някаква панделка, беше следвана от черния Самбо с огромен бастун; за която се грижеха толкова ангели-пазители, със и без заплати, бдяха над нея, обличаха я, слагаха я да спи и не я изпущаха от погледа си? Милостиви боже, не е ли жестоко, че голямата съдбоносна борба на империята не можеше да се води, без да повлияе върху участта на едно клето, малко, безвредно осемнадесетгодишно момиче, което гугукаше, целуваше плахо или бродираше муселинени якички на Ръсъл Скуеър? И тебе ли, мило домашно цвете, и тебе ли ще прекърши бушуващата буря на войната, макар и да се гушиш под заслона на Холбърн? Да; Наполеон залага за последен път, и щастието на клетата малка Еми Седли по някакъв си начин е свързано с него.
На първо място богатството на баща й беше пометено от фаталната новина. Напоследък всички спекулации на нещастния стар джентълмен бяха излезли безуспешни. Предприятията бяха пропаднали; търговци се биха разорили; известни ценни книжа, които той разчиташе, че ще спаднат, бяха покачили цената си. Има ли смисъл да се впускаме в подробности? Ако преуспяването е рядко и бавно, всеки знае колко бързо и лесно идва провалянето. Старият Седли не споделяше тежките си грижи със своите домашни. В тихата къща, където всичко изобилствуваше, нещата изглеждаха, че си вървят по обикновения ред; добродушната господарка следваше своите многобройни празни занимания и леките си всекидневни задължения; дъщеря й все още беше погълната в единствената си егоистична, нежна мисъл и когато дойде крайният удар, който покоси това достойно семейство, тя все още пренебрегваше всичко останало.
Една вечер мисис Седли пишеше покани за прием; Озбърнови бяха канили гости и тя не трябваше да остане по-назад. Джон Седли, който се беше прибрал от Сити много късно, седеше мълчаливо край камината, а жена му бъбреше нещо. Еми се беше качила горе, потисната и с развалено настроение. „Тя не е щастлива — продължи да говори майката. — Джордж Озбърн я пренебрегва. Просто не мога да търпя надутостта на тези хора. Три седмици вече, откакто момичетата не са идвали у дома, а Джордж на два пъти е бил в града, без да се отбие тук. Едуард Дейл го видял в операта. Сигурна съм, че Едуард би се оженил за нея. А мисля, че и капитан Добин… само че аз така мразя тези военни! И Джордж е станал такова конте. Пък и каква важност си дава за това, че е офицер! Трябва да покажем на някои хора, че и ние струваме колкото тях. Само да понасърчим малко Едуард Дейл и ще видиш. Трябва да дадем един прием, мистър С. Защо не говориш, Джон? Да кажем ли след две седмици, във вторник? Защо не отговаряш? Боже мой, Джон, какво се е случило?“
Джон Седли скочи от стола си, за да посрещне жена си, която се беше втурнала към него. Той я взе в прегръдките си и каза бързо:
— Ние сме разорени, Мери. Трябва да почваме отначало, миличка. Най-добре ще е да узнаете всичко и веднага. — Докато говореше, той трепереше с цялото си тяло и почти падна. Той мислеше, че думите му ще съсипят жена му — жена му, на която никога не бе казвал ни една груба дума. Но от двамата той беше по-развълнуваният, макар и за нея ударът да беше дошъл внезапно. Когато той се отпусна в креслото, жената взе ролята на утешителка. Тя хвана разтрепераната му ръка, целуна я и я сложи около врата си; нарече го своя Джон — своя скъп Джон — своя старец — своя мил и добър старец; изля цял поток несвързани думи, пропити с любов и нежност. Верният й глас и простичките ласки изпълниха натъженото му сърце с неописуемо удоволствие и мъка и утешиха, и развеселиха претоварената му с горест душа.