Панаир на суетата (роман без герой)

През цялата дълга вечер, докато седяха заедно и клетият Седли й откриваше дълго събираните тревоги, като й разправяше за загубите и неприятностите си — подлостта на някои от най-старите му приятели, мъжествената доброта на други, от които никога не би могъл да очаква подобно нещо — през цялото това признание само веднъж вярната съпруга се отдаде на чувствата си.

— Боже мой, боже мой, това ще сломи сърцето на Еми — каза тя.

Бащата бе забравил клетата девойка. Тя лежеше горе будна и нещастна. Сред много приятели, в дома си, при родителите си, тя беше самичка. Колцина са онези, на които човек може всичко да разправи? Кой може да бъде искрен, когато не среща съчувствие, и да говори открито на тези, които никога не могат да разберат? Затова нашата добра Амелия бе самотна. От времето, когато бе започнала да има неща за доверяване, тя не беше имала кому да ги довери. Със старата си майка не можеше да сподели съмненията и грижите си; бъдещите й сестри всеки ден й изглеждаха все по-чужди. И тя хранеше зли предчувствия и страхове, които не смееше дори пред себе си да признае, макар и непрестанно да размишляваше върху тях.

Сърцето й се мъчеше да вярва, че Джордж Озбърн й е верен и я заслужава, макар и да съзнаваше, че не е така. Колко много неща бе казала, без да получи някакъв отклик от негова страна! С колко много подозрения в егоизъм и равнодушие трябваше да се сблъсква и да се мъчи упорито да преодолява! На кого можеше клетата малка мъченица да разправи тези всекидневни борби и изпитания? Самият й герой я разбираше едва наполовина. Не й се искаше да допусне, че човекът, когото обича, стои по-долу от нея; нито пък се осмеляваше да си признае, че прекалено бързо е отдала сърцето си. И след като веднъж го бе дала, чистата свенлива девойка беше твърде скромна, твърде нежна, твърде доверчива, твърде слаба и твърде много жена, за да си го вземе обратно. По отношение на чувствата на жените ни сме същински турци; и сме ги принудили и те да възприемат тази наша доктрина. Оставяме телата им свободно да отиват където си искат, а усмивките им, къдричките им и розовите им бонета ги закриват вместо фереджета и яшмаци. Душите им обаче трябва да бъдат виждани само от един мъж и те възприемат това не без желание и се съгласяват да си останат у дома като наши робини — да ни служат и да ни вършат тежката работа.

Така потиснато и измъчено бе това нежно малко сърце, когато през месец март 1815 година Наполеон спря в Кан и Людовик XVIII избяга, а цяла Европа бе изплашена и акциите спадаха и старият Джон Седли се разори.

Няма да проследяваме достойния стар борсов играч по пътя на тези последни мъки и терзания, през които той премина, преди да го бе сполетял търговският му крах. На борсата бе включен в списъка на несъстоятелните длъжници; престана да ходи в кантората си; полиците му бяха протестирали; разоряването му бе окончателно. Къщата и мебелировката бяха иззети и продадени, а той и семейството му бяха изхвърлени, както вече видяхме, да скрият глави където намерят.

Джон Седли нямаше смелост да погледне домашния си персонал, който на няколко пъти се бе появявал в страниците ни и от когото бедността го принуди да се лиши. Заплатите на тези достойни личности бяха изплатени с точността, която често проявяват само хора, свикнали да дължат големи суми. Те съжаляваха, че трябва да напуснат хубавите си места, обаче сърцата им не се сломиха от раздялата с обичните господари. Прислужничката на Амелия бе много щедра със съчувствията си, обаче си отиде напълно примирена, за да се издигне в един от най-благородните квартали на града, Черният Самбо, с характерната за професията си жар, реши да отвори кръчма. Честната стара мисис Бленкинсоп, която бе видяла раждането на Джоз и Амелия и ухажването на Джон Седли и жена му, пожела да остане при тях без заплата, тъй като си бе събрала хубава сумичка от получаваните от тях пари; и тя придружи разореното семейство в скромното му ново убежище, където известно време се грижеше за тях и им мърмореше.

От всички противници във възникналите с кредиторите му спорове, които така жестоко измъчваха унизения стар джентълмен, остарял в тези шест седмици повече, отколкото през последните петнадесет години — най-упорит и най-свиреп от всички беше Джон Озбърн, старият му приятел и съсед Джон Озбърн, когото той издигна в живота, който му дължеше толкова много и чийто син щеше да се ожени за дъщерята на Седли. Твърдостта, с която Озбърн се противопоставяше, можеше да се дължи на всяко едно от тези обстоятелства.