Панаир на суетата (роман без герой)

Читателите ни, надявам се, имат достатъчно добро мнение за капитан и мисис Кроли, та да предположат, че може да им хрумне да отидат на гости в едно тъй далечно място като Блумсбъри, ако са знаели, че семейството, което са искали да почетат с посещението си, вече е не само на заден план в обществото, но е и без пари и не може в нищо да им бъде полезно. Ребека бе много изненадана, когато видя, че удобната стара къща, където я бяха посрещнали любезно, бе нападната от купувачи и продавачи на търг и нейните интимни семейни ценности бяха осквернявани и ограбвани от чужди хора. Един месец след бягството си тя се бе сетила за Амелия, и Родън, разсмивайки се гръмко, бе изразил съгласието си да се види отново с младия Озбърн. „Той е много удобен познайник, Бек — прибави този шегаджия. — Бих желал да му продам и друг кон, Бек. Бих желал също да изиграя още няколко партии билярд с него. Точно сега той може да ни бъде това, което аз наричам полезен, мисис Кроли — ха, ха!“ Няма защо да се предполага от тези негови думи, че Родън Кроли умишлено е възнамерявал да измами Озбърн на хазарт. Той само желаеше да се възползува от играта му по начина, който всеки обичащ спорта джентълмен от Панаира на суетата смята за свое право спрямо съседа си.

Старата леля твърде много се бавеше със своето „примиряване“. Бе изминал цял месец. Мистър Баулс отказваше да пусне Родън в къщата й, а също и слугите му нямаха достъп там. Писмата му се връщаха неотваряни. Мис Кроли не мръдваше навън — тя не се чувствуваше добре, — а мисис Бют продължаваше да стои пред нея и нито за миг не я напускаше. Както Кроли, така и жена му предчувствуваха, че нейното продължително присъствие там предвещава някаква беда.

— Божичко, сега вече започнах да разбирам защо тя все гледаше да ни събере в Куинс Кроли — казваше Родън.

— Каква хитра женица! — възкликна Ребека.

— Ех, аз не съжалявам, а май че и ти — провикна се капитанът, все още обхванат от силна любов към жена си, която вместо отговор го възнагради с целувка, като се почувствува не малко задоволена от великодушната вяра, която съпругът й имаше в нея.

„Ако би имал малко повече мозък — мислеше си тя, — може би щях да успея да направя нещо от него.“ Но тя никога не го оставяше да долови мнението, което имаше за него, като с неуморима любезност слушаше разказите му за онова, което ставаше в конюшнята и в полковата столова; смееше се на всичките му шеги; показваше най-голям интерес към Джек Спетърдеш, чийто впрегатен кон остарял, към Боб Мартингейл, когото арестували в един игрален дом, и към Том Синкбарс, който щял да вземе участие в конните надбягвания. Когато той се прибираше, тя се държеше живо и весело; когато искаше да излиза, и тя настояваше той да не остава вкъщи; когато беше у дома, тя му свиреше и пееше, правеше му хубави напитки, надзираваше приготвянето на вечерята му, топлеше чехлите му и потапяше душата му в удобства. Чувал съм баба ми да казва, че най-добрите жени са лицемерни. Ние не знаем колко те скриват от нас, как стоят нащрек, когато изглеждат най-безизкуствени и доверчиви; колко често техните искрени усмивки, които тъй лесно се появяват на устните им, са само изкуствени средства, с които ни умилостивяват, бягат от истината или ни обезоръжават. Не казвам, че такъв е случаят само с кокетните — същото се отнася и до образците на домашна добродетел, до онези, които служат за пример на женско съвършенство. Кой не е виждал как една жена скрива тъпотата на глупавия си съпруг или пък укротява яростта на свирепия? Ние приемаме това приятно на вид робско подчинение и хвалим жената за него; и тази хубава измама ние наричаме истина. Една добра къщовна жена е по необходимост шарлатанка; и съпругът на Корнелия е бил измамен, също както и Потифар — само че по различен начин.