Панаир на суетата (роман без герой)

— В казарма, бога ми… бих желал да чуя някой в казармата да каже това, което вие казвате — извика този разгневен британски лъв. — Бих желал да чуя някой мъж да пророни една думичка против нея, бога ми. Но мъжете не приказват по този начин, Ана. Само жените се събират и съскат, и крещят, и грачат. Хайде, махай се — не започвай да плачеш. Казах само, че сте две гъски — смили се Уилям Добин, като забеляза, че зачервените очи на мис Ана се овлажниха както обикновено. — Добре, добре, не сте гъски, лебеди сте — само, моля ви, оставете мис Седли на мира.

И майката, и сестрите бяха съгласни, че никога не са виждали някой да се увлече така, както Уилям се бе увлякъл по онова глупаво, малко, кокетно, опулено същество. И те трепереха да не би след развалянето на годежа й с Озбърн тя да се обърне към другия си обожател. При тези свои опасения достойните млади девойки безсъмнено съдеха по собствения си опит или по-скоро (тъй като досега не бяха имали възможност да се оженят или да измамят някого в любов), според собствените си преценки за добро и зло.

— Истинска благословия е, мамичко, дето на полка е заповядано да замине за чужбина — казаха момичетата. — Брат ни е пощаден поне от тази опасност.

И наистина обстоятелствата бяха точно такива. И тъкмо по този начин се случи, че френският император изигра роля в семейната комедия на Панаира на суетата, която сега представяме и която никога не би се играла без намесата на това царствено нямо действуващо лице. Именно той разори Бурбоните и мистър Джон Седли. Той, чието пристигане в столицата му, призова на оръжие цяла Франция да го брани и цяла Европа да го гони. Докато френският народ и армия се кълняха във вярност на бойните орли на полето на Марса, четири мощни европейски армии тръгваха за големия chasse a L’aigle31; и едната от тези беше английската армия, в която участвуваха двамата наши герои — капитан Добин и капитан Озбърн.

Новината за бягството на Наполеон и спирането му в Кан бе посрещнато от смелия… полк с пламенна радост и възторг, което може да се разбере от всеки, който познава този знаменит полк. От полковника до най-малкият барабанчик, всички бяха изпълнени с надежда, с амбиция и патриотична ярост; и благодаряха на френския император като за някаква лично на тях оказана добрина, загдето беше развалил мира на Европа. Този бе моментът, за който… полк бе жадувал, за да покаже на другарите си по оръжие, че и той може да се сражава също тъй добре, както и полуостровните ветерани, и че Западноиндийските острови и жълтата треска не бяха унищожили всичката му смелост и храброст. Преди края на похода (на който също бе решила да отиде) мисис майор О’Дауд се надяваше да може да се подписва „мисис полковник О’Дауд“. Нашите двама приятели (Добин и Озбърн) бяха също тъй възбудени, както и останалите; и всички по своя си начин — мистър Добин много тихо, мистър Озбърн много шумно и енергично — изявяваха своята готовност да изпълняват дълга си и да спечелят своя дял на чест и отличие.

Вълнението, породено от тази новина и обхванало цялата страна и армия, бе толкова силно, че всички частни работи останаха на заден план. И навярно поради това младият Озбърн, наскоро получил капитанския си чин, зает с приготовленията за похода, който неминуемо щеше да дойде, жадуващ за по-нататъшни повишения — не беше толкова засегнат от другите събития, които при по-спокойна обстановка биха го заинтересували. Трябва да признаем, че бедата на добрия стар Джон Седли не го опечали много. В деня, когато стана първата среща между кредиторите на нещастния човек, той бе зает да пробва новата си униформа, която много му отиваше. Баща му разправи за лошото, измамническо, срамно поведение на разорения, напомни му какво бе казал за Амелия, както и това, че връзката им вече е скъсана завинаги; и същата вечер му даде една хубава сума да заплати новите си дрехи и еполети, в които изглеждаше така добре. Младият щедър човек винаги имаше нужда от пари и ги взе без много думи. Къщата на Седли, където бе прекарал толкова щастливи часове, беше облепена с обяви. Той ги видя да се белеят на луната, когато се прибираше вечерта. Значи, този удобен дом е затворен за Амелия и родителите й. И къде ли са се подслонили? Мисълта за разорението им го развълнува не малко. Нея вечер в кафенето на хотел „Олд Слотърс“ (където отсядаше, когато отиваше в града) той беше много тъжен; и пи твърде много, както забелязаха намиращите се там негови приятели.

После дойде Добин, който го предупреди да не пие толкова, обаче той каза, че вършел това само защото се чувствувал дяволски потиснат. Но когато приятелят му започна тромаво да му задава разни въпроси и го попита твърде многозначително за новини, Озбърн отказа да разговаря с него, като обаче призна, че е страшно обезпокоен и нещастен.

Три дни след това Добин завари Озбърн в стаята му в казармата, с глава склонена на масата, с разхвърляни наоколо книжа; очевидно младият капитан беше потънал в голямо отчаяние.