Пантерата

— Да, но предлагат наши пари. Ал Кайда е наш проблем — напомни ми Бък.

— А награда за смъртта или залавянето на шейх Муса?

— Определено не.

— Защо?

— Защото ако правителството обяви награда за главата на който и да било племенен шейх, независимо колко силно иска да го види мъртъв, това ще предизвика въстание на племената в цялата страна.

— Значи американците ще видят сметката на шейх Муса като услуга за йеменското правителство. Муса е проблем на президента Салех, но и наша работа.

— Правилно. — Бък ме погледна. — Коя по-точно част не разбираш?

— Не разбирам как можем да помагаме на един корумпиран, брутален и вероломен диктатор и правителството му да се разправят с племенен шейх, който не ни е направил нищо и дори ни помага за един много важен въпрос.

— Вече обсъждахме това, Джон. Правил съм и по-лоши неща през Студената война — уведоми ме той. — Целта оправдава средствата.

Не отговорих, а продължих темата за премахване на хора.

— Знаеше ли, че Кейт е убила служител на ЦРУ?

Той кимна.

— Мислиш ли, че това е една от причините двамата с Кейт да сме тук?

— Не разбирам накъде биеш.

— Естествено, че разбираш.

Той не отговори директно, а каза:

— Мисля, че двамата с Чет вече сте обсъдили това.

— Правилно. И той ме увери, че няма проблем.

— Значи няма проблем.

— Камък ми падна от сърцето.

— Добре. Нещо друго да те тормози?

— Да. Искам да стана главатар.

Бък се ухили насила.

— Пантерата е един вид главатар, но никога не може да стане шейх. Ти също.

— И на главатар съм съгласен.

— Добре. Имам цикъл лекции за това.

Усмихнах се. Лесно е да харесваш Бък. Но не и да му се довериш.

През отворения прозорец лъхна миризма на вечеря.

— Мирише ми на италианска наденица на празника на Сан Дженаро в Малка Италия.

— Козе.

— Пак ли?

Всъщност нямах нужда да се отзовавам на позивите на природата, но Бък трябваше да проведе разговора си насаме, така че слязох в двора, където на шиш се печеше току-що заклана цяла коза. Добре. Мразя кози остатъци.

Бък се присъедини към нас мъничко по-късно, а Кейт каза, че ще вечеря в микробуса и ще наблюдава електрониката. Мисля, че се чувстваше неудобно на ергенска вечеря. Освен това генераторът в микробуса захранваше малък климатик, така че Кейт затвори вратата след себе с думите: „С това балто е много горещо. Наслаждавайте се на свежия въздух, господа“.

Точно така. Дузина вмирисани типове и печена коза. Какво друго да искаш от живота?

След простата, но просто ужасна вечеря се присъединихме към Кейт в микробуса и погледахме телевизия — Канал 1 показваше повторение на инфрачервената нощна картина на Крепостта на гарвана, а Канал 2 показваше пряко интересуващия ни район или иначе казано — широка панорама на платото и околните низини. Там като че ли не се движеше нищо, ако не броим едно намаляващо стадо кози.

Чет заяви, че смята да спи в микробуса (който можеше да се заключва отвътре), за да е близо до екраните и в случай, че получи обаждане от пилотите, които щяха да останат будни през цялата нощ. Идеята изглеждаше добра. Лек сън, Чет.

Останалите се качихме на дивана и съставихме график на постовете — Кейт и аз поехме първа смяна, Бък и Бренър втора, а Замо трябваше да изкара трета смяна сам.

— Ще бъда честна с теб, Джон — каза ми Кейт по време на поста ни. — Онези мъже от Ал Кайда и снимките ме потресоха.

— Точно това е целта им. Но също така би трябвало да си разярена.

— Разярена съм… но… искам това да свърши.

— Всъщност можеш да си тръгнеш — казах й. — Като се замислиш, вече няма нужда от нас тук. Ал Кайда видяха стръвта и повече няма да ни срещнат. Следващото, което ще видят Пантерата и хората му, ще е шейх Муса и ракетите „Хелфайър“.

Кейт се замисли и кимна, но каза:

— Не отивам никъде без теб, а тъй като знам, че ще останеш, значи оставам и аз. — Погледна ме. — Трябва да видим всичко това до самия край.

Всъщност не беше задължително, но трябваше.

— Ако размислиш, със сигурност ще можем да те откараме до пистата на Мариб и оттам до летището в Сана или обратно в посолството — казах й аз.

— Темата е приключена.

— Добре. — Разделихме се и се загледахме през различни прозорци — аз на северозапад, а Кейт на югоизток.

Така си беше. Наистина вече можехме да се махнем. Между другото, същото се отнасяше за Бък, Бренър и Замо. Само Чет трябваше да остане, за да насочва самолетите и ракетите. И ако всичко минеше добре, после можеше да отиде сам да събере парчета от боклука. А дори това не беше абсолютно задължително за успеха на мисията.

Но, подобно на останалите, не можех да оставя Чет самичък тук. Така де, като махнем различията и егото си, ние си бяхме екип. Нали? Бяхме изминали дълъг път и всички искахме да сме тук, за да видим края. Освен това исках да видя какво е намислил Чет.