Пантерата

— И аз си мислех за същото — каза Бренър, който беше виждал неведнъж как бойни глави разкъсват хора на части. — Колкото и да са точни ракетите, при попаденията се разлитат шрапнели. Най-добре е да си колкото се може по-далеч от целта им.

— Защо не повдигна… не повдигнахме… този въпрос още на срещата в Аден? — попита Кейт.

— Мислех, че Чет знае какво говори — отвърна Бренър.

Е, знаеше, разбира се, но явно му се случваше да забравя детайлите.

— Мисля, че когато шейх Муса влезе в каменната къща, това ще е сигнал за Чет да нареди самолетите да изстрелят четирите ракети. Но може и да е сигнал за бедуините да си обират парцалите и да търсят прикритие — каза Бренър. — Ще имат четири, най-много пет секунди да го направят, преди четирийсет кила експлозиви и шрапнели да са превърнали района в кланица.

Едно, две, три, четири… мога да стигна и до съседната провинция, ако знам, че към мен лети „Хелфайър“.

— На Пантерата и хората му ще са им нужни няколко секунди да осъзнаят какво става, но преди да успеят да реагират, вече ще са в рая — обобщи Бренър.

Сигурно беше прав, обаче все пак казах:

— Но въпреки това може да има жертви от нашите.

Кейт и Бренър се замислиха.

— Господи, надявам се да не стане така — каза Кейт. — Иначе как ще се измъкнем оттук?

— Много бързо.

Като имахме това предвид, се качихме на мафража да поговорим със Замо и да го запознаем с положението. Бренър каза и че искал да ни покаже нещо горе. Може би нов вид курешки, смърдящи по-малко от глупостите, с които ни заливаха Бък и Чет.

74.

Съобщихме на Замо добрата новина за сгледата между Пантерата и шейха и Бренър добави:

— Днес си отиваме у дома.

Замо, който не беше по приказките, само кимна.

После Бренър насочи вниманието ни към шахтата за екскременти и посочи една квадратна дупка в тавана точно над шахтата; дървените стени се издигаха на около два метра и половина, само на половината разстояние до високия таван на мафража.

— Това е отдушник — каза той.

Естествено. Лайната падат надолу, но миризмата върви нагоре.

— Изтласкай ме — каза ми Бренър.

Отидохме до полустената, аз го изтласках и той застана несигурно на върха на стената, пръстите му едва докосваха ръба на отдушника.

Дупката на клекалото на всеки етаж под нас беше достатъчно голяма, за да може човек да се напъха през нея и да скочи до следващия етаж — вече бях отбелязал, че това може да се използва като път за бягство. Само че нямаше как да паднеш направо през всички дупки върху купчината лайна. Нужно беше малко промушване и извъртане. Въпреки това предупредих г-н Бренър:

— Внимавай. До долу има двайсетина метра. Лайната може и да омекотят падането, но все пак…

— Благодаря. — Бренър се надигна на пръсти и се хвана с две ръце за ръба на отдушника, след което се набра през отвора и се озова на покрива.

Добри мускули от кръста нагоре. И сега какво?

Бренър коленичи до дупката и каза:

— Можем да го направим.

Видях краката и тялото му да се спускат през дупката и той увисна, хванал се за грубо одяланите дъски, после се залюля, пусна се и стъпи на пода.

— Горе има парапет, който може да ни осигури добра защита, ако се стигне до престрелка. Покривът може да издържи хеликоптер — добави Бренър, чиято последна война, тази във Виетнам, беше немислима без хеликоптери.

Това бе наистина добра новина, ако се озовем в капан на покрива и под обстрел.

— Нямаме хеликоптери в Йемен — напомних му все пак.

— Да, нямаме. Но сме само на двеста и седемдесет километра от летището в Наджран, оттатък саудитската граница. На по-малко от час път. Оттам излитат безпилотните самолети, а вероятно и нашият „Отер“ е там.

— Добре. И какво?

— Ако се наложи, можем да извикаме наш хеликоптер да ни вземе от покрива.

— Защо? — попита Кейт.

— Защото ако онези от Ал Кайда са се сетили къде са ги довели, може да решат да си спестят сто хиляди долара и покрай това да покажат на шейх Муса кой командва парада. Да не говорим, че така ще избегнат и срещата.

— Прав си — съгласих се.

— Освен това нашите съюзници бедуините малко ме съмняват — продължи Бренър. — Така че трябва да имаме план за измъкване.

А аз си мислех, че аз съм параноик. Това обаче не беше параноя. А План Б от Точка А.

— Май е по-добре да се измъкнем през границата с хеликоптер оттук до Наджран, отколкото със самолет от пътя — каза Кейт.

— Така е — съгласи се Бренър. — Но самолетът е на Компанията, а операцията е също на Компанията. Освен това хеликоптерът, независимо дали има, или няма обозначения, лесно може да бъде разпознат като американски, а това изобщо не влиза в плана. Ако обаче се появи неотложна ситуация тук или на мястото на атаката, ще ни потрябва.

— Прав си — съгласих се. — Но един час чакане е много време.

— Така е. Но по-добре това, отколкото да не пристигне никой.

— А как ще извикаме хеликоптера? — попита Кейт.