Пантерата

— Обадих се по сателитния телефон на Ед Питърс в посолството и в момента той се опитва да намери координатите на американския контингент на летището. Официално сме там като инструктори на Кралските военновъздушни сили на Саудитска Арабия, но всички знаят, че в Наджран имаме и хора на ЦРУ и Националната служба за сигурност, за да държим под око положението в Йемен — обясни Бренър. — Точно оттам ще дойдат и изтребителите, които ще унищожат лагера на Ал Кайда.

Интересно.

— Ще споделяме ли тази информация с Чет и Бък? — попитах аз.

— Готов съм да се обзаложа, че Чет и Бък вече разполагат с телефонния номер и честотата на началника на операциите в Наджран — каза Бренър. — А дори да ги нямат, могат да се свържат с ЦРУ там. Между другото, не споменаха нито дума за Наджран или за хеликоптери.

Така беше. Работата определено намирисваше, но може би не толкова силно, колкото си въобразяваше параноичният ми ум. Възможно бе за всичко, което не се връзва, да има някакво рационално и логично обяснение, свързано с националната сигурност. Но ако нещо кряка като патица, а упорито те уверява, че е белоглав орел, по-добре да внимаваш.

Обърнах се към Замо.

— Можеш ли да се набереш дотам?

— Че защо не?

— Защото ръката ти е преебана.

— Аз ще се кача пръв, ти втори, след което лесно ще изтеглим Замо и Кейт — каза Бренър.

Не пропуснахме ли Бък? Ами Чет?

— Мога да се набера — уведоми ни Кейт.

Погледнах стената на шахтата за екскременти. Както вече казах, беше висока към два метра и половина.

— Последния няма да има кой да го повдигне — отбелязах.

— Онзи шкаф ей там ще издържи тежестта на Замо, а той е най-тежкият от всички ни.

Май вече го бяха опитвали. Човек винаги може да разчита на военните да покажат инициатива и добри умения в решаването на полеви проблеми.

— Добре измислено и добра работа — казах на Бренър и Замо. — Но да се надяваме, че изобщо няма да ни се наложи да се качваме горе. Между другото сигурно сте забелязали, че дупката на клекалото е достатъчно широка, за да можем всички, дори Замо, да се проврем през нея.

Бренър се прояви като експерт по жилищни кули.

— Направили са я така, за да могат по-лесно да изхвърлят кухненските боклуци и нощните гърнета. Освен това шахтата в тези кули наистина е примитивен авариен изход.

Всеки ден научаваш по нещо ново.

— Значи ако се наложи да слизаме по шахтата, вместо да се изкачваме, ще се справим — посочих аз.

Всички бяхме съгласни, че шахтата има множество приложения, но преди да разпуснем срещата повдигнах един може би спорен въпрос и казах на Бренър и Замо онова, което бях казал на Кейт.

След като момчетата от Ал Кайда дойдоха и видяха стръвта, всички ние бихме могли да се махнем оттук. С изключение на Чет.

Бренър кимна и каза:

— Мислех си за това в Аден.

И тогава щеше да е отличен момент да повдигнеш въпроса, Пол.

— Но — продължи Бренър и ни погледна — не мисля, че някой от нас смята да си тръгне.

— Така е — съгласих се аз. — Не искаме, но за протокола трябва да признаем, че останахме повече, отколкото е необходимо, независимо какво ще се случи през следващите няколко часа. Че сме останали, за да видим как ще приключи това.

Никой нямаше какво да добави, освен може би: „Храбро, но тъпо“.

И тъй, срещата на мафража беше разпусната, може би за последен път. С Кейт и Бренър слязохме в дивана и оставихме Замо да медитира върху абстрактната идея, че шахтите за екскременти водят нагоре и надолу, но че и в двата случая нагазваш здраво в лайната.

Всичко това ни даваше много материал за размисъл, но в основата на всичко бе мисията — да убием Пантерата. И едва след това да се безпокоим как да се измъкнем живи.

75.

Време беше да се присъединим към Чет и Бък в рибния микробус на Мойсей, така че слязохме на двора.

Залязващото слънце хвърляше сянка покрай западната стена и тринайсетимата бедуини седяха или клечаха там, пиеха билков чай и бъбреха. На земята между тях имаше малки купчини зелени листа. Явно веселият час беше настъпил.

Влязохме в микробуса. Чет седеше в стола отляво и се взираше напрегнато в монитора. Бък се беше настанил в десния стол и правеше същото.

На екрана на Чет се виждаше къщурката на козаря. Резолюцията беше много висока, сякаш камерата се намираше на няколко десетки метра от постройката.

Екранът на Бък показваше по-висок и широк изглед на район с радиус два-три километра около колибата. Видях пет бели джипа, приближаващи от изток. Бедуини? Или Ал Кайда? Най-вероятно шейхът и хората му, които като домакини трябваше да са там по-рано, за да запарят чай.

Както знаехме всички, двата безпилотни самолета над колибата, освен видеокамерите имаха по две насочвани с лазер ракети, всяка с натъпкана с експлозиви бойна глава, готови да полетят, открият и унищожат всичко, върху което се е спряло кръстчето на мониторите. Страхотно.

Чет излезе от електронния си транс и се обърна към нас.

— Вижте. Шейхът пристига.