Пантерата

— Какъв е смисълът да си тръгваме сега? — попита Бренър. — Не разбирам защо трябва да се разделим.

— Защото може да се случи нещо, докато пътуваме към мястото на атаката или на самото място — обясни Чет. — Може да се появят проблеми и със срещата със самолета. Няма причина всички да поемаме този риск. По-добре е да се разделим, за да сме сигурни, че… ами, че някои от нас ще успеят да се измъкнат.

Правилно. Но кои точно?

— Не искаме ситуация, при която мисията е успешна, но целият екип е изгубен — добави Чет.

Операцията мина успешно, но пациентът е мъртъв. Схванах.

— Мислиш ли, че е безопасно само една кола да пътува оттук до пистата? — попита Кейт.

— Пътищата са достатъчно безопасни по светло — увери ни Чет. — И не е нужно да се безпокоите, че ще станете принудителни гости на територията на шейх Муса. Колкото до Ал Кайда, през деня те си стоят в хълмовете. Ако се движите бързо, ще стигнете преди някой да се усети, че сте тръгнали, или да научи кои сте. Тези джипове по принцип са характерни за бедуините, а и прозорците са тъмни, но Кейт трябва да облече балтото си и да седи отзад. Освен това за всеки случай ще ви наглежда „Предатор“ и ще поддържаме връзка по сателитния телефон. Пътуването до пистата е фасулска работа. Нещо друго безпокои, ли ви?

Подобно на Бък, аз също се бях умълчал странно, но вече не издържах.

— Някаква причина да нямаме ескорт от бедуини?

— Не ви е нужен — отвърна Чет. — А и ако трябва да съм честен, ако на мястото на атаката стане нещо нередно, последното, което ви трябва, е кола с бедуини, разговарящи с други бедуини по мобилните си телефони.

Чет като че ли беше искрено загрижен за безопасността и оцеляването ни. И заедно с Бък щяха да се нагърбят с опасната задача да отидат на мястото на клането и да свършат мръсната работа със събирането на проби и слагането на етикети на тленните останки на Пантерата и хората му; може би щяха да направят и малко снимки на мъртвите, както бе направил Пантерата при руините. Колкото до шейх Муса, той със сигурност щеше отдавна да се е махнал с хората си — или с джиповете, или на път за рая. Така или иначе, на Чет и Бък нямаше да им се наложи да се разправят с тях. Чекът е в пощенската кутия, шейх.

И дали Бренър, Кейт и моя милост трябваше да сме тук за всичко това? Не, но пък щяха да ми липсват кръвта и вътрешностите, димящите кости и месо. Не е честно.

— Някакви други притеснения? — попита Чет.

„Притеснения“ е дума, която би трябвало да ни накара да изглеждаме и да се чувстваме като нервни войници, които трябва да бъдат стегнати и да изпълняват заповеди. Подобно на повечето побъркани, Чет смяташе, че е най-умният в стаята — или в рибния микробус. Е, не беше. Аз съм.

Както и да е, погледнах Кейт, после Бренър. Предполагам, че в погледите и на трима ни се четеше приемане на ситуацията.

— Добре — казах на Чет. — Никакви притеснения.

— Не съм съгласна, но разбирам — каза Кейт.

— Аз също разбирам доводите. Замо обаче ще решава сам дали да дойде с нас, или да остане.

— Заповедите му са да остане и да осигури охраната — каза Чет.

— Изобщо не ми пука какви са заповедите му — отвърна Бренър. — Той не е твой подчинен. А мой и на ДСС.

Чет не отговори, а Бък не му обясни процедурите и протоколите на посолството.

— Добре — отстъпи най-сетне Чет. — Той решава.

Ние обаче, Кейт, Бренър и аз, нямахме възможност да решаваме. Беше ни наредено да се разкараме. Не от Чет, а от някой горе. Честно казано, бях малко повече от разколебан относно това. Преднината по пътя към дома беше хубаво нещо, а пътуването до пистата на Мариб бе много по-безопасно, отколкото да останем тук за фойерверките. Въпреки всичко беше голямо разочарование и бях сигурен, че Кейт и Бренър споделят чувствата ми. Чет и ръководителите на мисията обаче бяха прави — ако се разделяхме, имаше по-голям шанс някой да се върне и да направи пълен доклад, пък и Вашингтон се нуждаеше от хора, които да поздрави.

— Вземете само най-необходимото и след десет минути искам да сте тръгнали — каза Чет. — Когато кацнете в Саудитска Арабия, ще предадете оръжията, бронежилетките и свързочните средства. Петнайсет минути след това ще летите, към летището на Рияд. Изгорете паспортите, които ви даде Бък, и вземете дипломатическите си паспорти за междуконтиненталния полет до Щатите.

Продължаваше да споменава полета към дома, сякаш по този начин можеше да ни накара да повярваме, че такъв полет ще има. Може би наистина щеше да има. А може би не.

— Наминете оттук, преди да тръгнете — каза той накрая.

— Няма да тръгнем, без да се сбогуваме, Чет — обещах му.

Той се усмихна.

— До скоро — казах на Бък.

Той кимна и се помъчи да се усмихне.

— До скоро.

Вече безработните членове на А-отбора излязоха от рибния микробус. Мисията беше изпълнена.

76.

Върнахме се в кулата. Бренър извика Замо от мафража и му обясни положението.

— Ти решаваш дали да останеш и да прикриваш Бък и Чет, или да тръгнеш с нас за Мариб.

Замо не изпадна в тежки размисли относно решението си.

— Работя за теб — отвърна той и му напомни: — Не ми плащат да вземам решения.