Пантерата

И ако трябва да съм честен, всички искахме да видим разкъсаните трупове на Пантерата и джихадистите му, да усетим миризмата на изгоряло месо и кост, да видим как с дистанционното управление сме постигнали онова, което бихме желали да направим лично и отблизо. И подобно на воините откак свят светува, искахме да отнесем доказателства за победата си в лагера — или в нашия случай, в лабораторията. Начинът на водене на война отдавна се е променил, но сърцето на воина си остава все същото. Примитивно.

73.

На следващия ден не получихме вест от шейх Муса за Ал Кайда и започнах да си мисля, че не струваме сто хиляди долара, което бе тежък удар по егото ми.

Естествено, реалният проблем бе уговарянето на сделката, която трябваше да се сключи от първенци. А не от подчинени.

Помислих си, че много вождове от зората на историята са се озовавали в подобно затруднено положение. Дали да се явиш лично, като рискуваш другият вожд да ти е подготвил изненада? Или се правиш на храбрец и отиваш на срещата?

Предполагам, че решението зависи от това колко си храбър. Или тъп. Или параноичен. Или, в крайна сметка, доколко жадуваш онова, което ти се предлага.

На втория ден А отборът започна да се съмнява в моето заключение (и своята надежда), че Пантерата ще се съгласи на среща. Аз обаче продължавах да мисля за онези снимки. Посланието бе ясно — мразя Запада, мразя Америка и ще направя всичко необходимо, за да ви прережа гърлата.

В същия ден, накъде към три и половина следобед, получихме отговора.

Единият пилот прати радиосъобщение, че една „Тойота Ланд Крузър“ се изкачва по северния склон на платото към Крепостта на гарвана — с кодово име Точка А, ако някой случайно подслушваше.

А отборът се качи на мафража и загледа как джипът приближава откъм купчината скали, където хората на Муса пазеха северния подход към платото и крепостта.

Бедуините на двора, които бяха получили обаждане от бедуините на пътя, отвориха портите и белият джип влезе.

Петима въоръжени бедуини се изсипаха от тойотата и се заприказваха с осемте мъже в двора.

— Не карат храна и вода, така че явно носят съобщение — каза Чет.

Добро мислене като за ЦРУ. Но не бих имал нищо против няколко пилета.

Чет и Бък предложиха да слязат долу да разберат какво става.

— Трябва да видя и какво е положението в микробуса — каза Чет. — Прикривайте ни.

Е, аз ще прикривам Бък. Трябва да се оправяш сам, Чет.

Въоръжени и бронирани, Бък и Чет бързо слязоха по стълбите.

— Прикривай, но не се цели в никого — каза Бренър на Замо. — Същото се отнася и за вас — обърна се той към Кейт и мен. — Бъдете готови. Внимавайте да не разтълкувате нещо погрешно. Само аз ще давам заповед за огън.

Помислих си, че Бренър реагира малко прекалено на ситуация, в която не се долавя заплаха. Но наистина ставаше нещо — преходен момент в еднообразния ритъм на живот в Крепостта на гарвана.

Бък и Чет се появиха на двора и Бък тръгна право към бедуините, които вече бяха общо тринайсет. Това прави много калашници. Чет отключи микробуса и изчезна вътре. Никой не го спря, а това бе добър знак.

Бък говореше нещо на един от новодошлите, който май беше нещо като началник. Ясир също се включи в разговора, а останалите се бяха събрали наоколо и слушаха. При бедуините, когато началниците говорят, подчинените стоят и слушат. Също като на Федерал Плаза 26. Е, не точно.

Както и да е, Бък и бедуинът като че ли водеха нормален, макар и малко възбуден разговор.

Накрая Бък завърши с онова негово „иди си с мир“ и влезе в микробуса да докладва на Чет. Бедуините продължиха разговора си.

Бренър каза на Замо да остане на мафража и тримата — тоест аз, той и Кейт — слязохме в дивана, за да сме по-близо до ситуацията, каквато и да бе тя.

Най-сетне Бък излезе от микробуса и бързо тръгна към кулата.

Качи се при нас леко задъхан и ни съобщи:

— Бедуините казват, че Пантерата е пратил устно съобщение направо на шейх Муса. — Усмихна се. — Ще се срещнат след два часа, в шест следобед, за да обсъдят въпроси от взаимен интерес, а също и предложението на шейха за петимата американци. Пантерата споменал това мимоходом, сякаш не е от първостепенна важност. Типичен похват за арабите при пазарлък.

При това нелош. „Хей, Абдул, да поговорим за ползването на камилските пасища. И между другото, колко искаш за жена си?“

Както и да е, новината наистина беше добра и всички плеснахме длани — дори Бък, който не беше съвсем наясно как се прави това.

Хвърлих поглед през прозореца и видях, че петимата новодошли са още тук.

— Ще останат ли? — попитах.

— Да — отвърна Бък. — Като допълнителна охрана, а също и за да ни откарат на мястото на срещата.

— Нали уж не искахме повече бедуини на двора — отбелязах.

— Това е тяхна собственост. Пък и те са на наша страна.

— Така е — съгласих се. — Но може би могат да са на наша страна и някъде другаде.

— Бедуините няма да останат дълго тук, ние също — увери ни Бък. — До успеха на мисията остават два часа и може би един час след това вече ще сме в самолета.