Пантерата

— Двама си тръгнаха — уведоми го Бренър.

Хаким се позамисли, после каза:

— Май видях от платото да се вдига пушек.

Е, това беше дълга история, така че я съкратих и я сведох до обяснението:

— Имахме проблем с бедуините.

Хаким кимна и сподели:

— Коварни са.

Пълни аматьори са, полковник. В сравнение с теб.

— Според оцелелия от Ал Кайда джихадистите трябвало да започнат атаката си срещу крепостта след срещата с шейх Муса — добави полковник Хаким. — Но само ако американците не присъстват на тази среща.

— Ясно. Жалко, че я пропуснахме.

Жалко също, че и Пантерата я беше пропуснал. С две думи, той беше готов да жертва куп свои хора, за да види дали срещата е капан, както си и беше, а самият той се беше скрил някъде другаде.

— Пантерата ли е трябвало да води атаката срещу крепостта? — попитах.

— Зададох същия въпрос на оцелелия от Ал Кайда, но той не знаеше — отвърна Хаким.

Ясно. Пантерата предпочиташе да не споделя. Благодарение на което все още беше жив.

— Хората ми не съобщават да са се натъкнали на сили на Ал Кайда по пътя до Крепостта на гарвана — каза Хаким.

Защото силите на Ал Кайда в лагера бяха превърнати на хамбургери от американските ВВС. Това обаче не му влизаше в работата.

Спомних си как внезапно бяхме станали несимпатични на бедуините в двора на крепостта.

— Знаем, че при атаката е имало и оцелял бедуин — казах на Хаким. — Обадил се е на приятелите си и им е съобщил за случилото се тук. Къде е този човек?

— За съжаление умря от раните си — уведоми ни Хаким.

— Рани от ракета или от дупка от куршум в главата? — поинтересувах се.

Полковник Хаким реши да изясни нещата за протокола и лично за мен:

— Няма значение.

Наистина хладнокръвен и корав кучи син.

— Направихме тази сделка — американците и моето правителство — и тя беше успешна — продължи полковник Хаким.

— Получихте си мъртвия шейх, но не мисля, че ние получихме мъртва пантера — отвърнах.

— Мисля, че и вие сте получили своето — каза Хаким. — Но ако не сте, това не е нито по моя вина, нито по вина на моето правителство.

Правилно. Вината беше на Чет. Всъщност Чет беше изпързалян от йеменското правителство. Те бяха знаели, че ще си получат мъртвия шейх, и изобщо не им беше пукало дали американците ще си получат своята мъртва пантера. Сега се бяхме оказали завинаги в лайняния списък на бедуините, а Пантерата все още беше някъде наоколо.

— Онзи оцелял от Ал Кайда още ли е жив, или е умрял от рана от куршум? — попитах.

— Мисля, че още е жив — отвърна Хаким.

Продължаваше да се опитва да сключи някаква сделка, но нямаше какво толкова да предложи. Въпреки това реших да си затворя очите.

— Ако човекът от Ал Кайда е още жив и ако можем да разговаряме с него, уговорката ни си остава.

Иначе казано, няма да получиш нищо.

Полковник Хаким кимна и ни поведе към второто хъмви.

Качихме се в откритата каросерия. В нея лежеше възрастен мъж с бяла брада, който не изглеждаше такъв късметлия, какъвто всъщност бе. Освен това не приличаше на джихадист, а по-скоро на бедуин, но беше гол, така че нямаше как да се ориентирам по дрехите му.

Някой го беше превързал и раните му не изглеждаха много тежки; нямаше изгаряния, така че явно не се бе намирал близо до експлозиите. Трепереше и си помислих, че едно одеяло няма да му се отрази зле, но БНС и СПС не бяха прочути с грижите си за ранените си пленници, както се бях уверил в Гумдан.

В каросерията имаше пейки и полковник Хаким ни покани да седнем. Самият той се настани срещу нас.

Раненият мъж беше в полусъзнание, но Хаким го свести с ритник.

Човекът отвори очи. Хаким му каза нещо на арабски и онзи отговори.

Мъжът явно искаше вода и Хаким повика някакъв от БНС, който дойде с манерка и лисна малко от съдържанието й върху лицето на пленника. Хаким взе манерката и каза:

— Този човек се представя като Алтаир, което означава реещ се в небето орел.

По-скоро приличаше на умиращ паток, но както и да е.

Алтаир гледаше мен и Бренър и останах с впечатлението, че не ни харесва. Може би беше свързано по някакъв начин с ракетите „Хелфайър“.

— Не прилича на джихадист — казах на Хаким.

— Алтаир, когото познавам по име, е пръв съветник на ал Дервиш — уведоми ни полковникът. — Приятел на фамилията ал Дервиш. И може би не е истински член на Ал Кайда.

Интересно. И какво ли е посъветвал Пантерата относно срещата?

Бренър явно си мислеше същото. Обърна се към Хаким.

— Попитайте го защо е дошъл тук, щом е смятал, че американците ги няма и че срещата може да се окаже капан.

— Вече го питах — уведоми ни Хаким. — Каза, че не вярвал на информацията на Ясир.

Явно не беше повярвал, в противен случай сега нямаше да е тук и в такова окаяно положение.

— Алтаир лично ли е разговарял с Ясир? — попитах.

— Вече го питах — повтори Хаким. — Каза, че получил съобщението от един джихадист, който се бил чул с Ясир.

Ясно. А откъде Ясир е имал телефонния номер на джихадист от Ал Кайда? Нека помисля. Е, може би от същия, който му е дал онези снимки.

— Ясир се е обадил на човек на име Набеел ал Самад, нали? — попитах аз.

— Всъщност името е точно това — отвърна Хаким. — Откъде знаете?