Пантерата

— Точно така. По-нататък ще ви осигуря сателитни телефони, но засега спокойно можете да използвате телефона в стаята, макар че винаги напомням, че записваме всичко от съображения за сигурност. СПС също записва от свои съображения. И да отговоря на следващия ви въпрос: в стаята ви няма електронни буболечки, само истински. — И се усмихна.

Повярвах му, защото всички знаехме, че ако с Кейт намерим подслушвателно устройство в стаята си, визитата ни в Йемен ще приключи.

— Вие в посолството ли живеете? — попита го Кейт.

— Не. Имам апартамент недалеч оттук.

— И оставате там дори когато степента на опасност е повишена?

Той се усмихна.

— Предпочитам да рискувам с терористи, отколкото да живея с хора от Държавния департамент.

Аз също.

— Сам ли сте там? — попита го Кейт.

Той я погледна и отвърна:

— Да.

— Извинете… не исках да задавам лични въпроси.

— През следващите няколко седмици или месеци ще се опознаем доста добре — увери я той и добави: — Имам близък човек в Щатите.

Добре. И тъй като така или иначе тук не можеш да изчукаш нещо странично, значи си добро момче. Всъщност между служителите на посолството и емигрантите има доста връзки, но Пол Бренър имаше вид на верен мъж. Значи това също беше наша обща черта, наред с хапливия език. Но най-вече общото бе в това, че и двамата бяхме ченгета. А веднъж ченге — винаги ченге.

Бренър смени темата.

— Бих искал да се срещнем във фоайето в, да речем, единайсет часа. Става ли?

С Кейт се съгласихме.

— В единайсет в приемната ще бъде отслужена църковна служба без значение на вероизповеданието. Ако искате, може да присъствате — уведоми ни той.

Кейт реши, че ще е хубаво да присъстваме, а аз се помъчих да измисля някакъв довод против.

— Можете да решите, когато слезете долу — каза Бренър. — Вземете си и багажа и ще идем в „Шератон“, след което може да се разходим из града, ако искате. — Усмихна се. — Надявам се, че някой ще се опита да ни убие или да ни отвлече.

Особено ако Мохамед е подшушнал за нас. Може би щеше да е по-добре да идем на църква.

— Сана е относително безопасно място — напомни ни той. — Но все пак си носете оръжията.

Това се подразбираше.

— Чуете ли сирена, незабавно слезте в подземието — приключи той.

— За дегустация на вино ли? — попитах.

Той реши, че това е смешно. Май бях по-добър от него.

— Долу има обезопасено помещение. Бомбоубежище. Използвайте стълбите, не асансьора. И не губете време да се обличате. Вземете само оръжията.

Инструктира ни как да намерим бомбоубежището (като следваме всички останали), пожела ни приятни сънища и ни остави.

— Не знаех какво да очаквам тук, но определено не очаквах това — каза Кейт.

— В смисъл?

— Не знам… Май не отчетох ситуацията със сигурността.

— Разбира се, че си я отчела.

— Може би… Освен това си мислех, че ще получим апартамент, а после ще се настаня в кабинета си…

— Ти всъщност не си юридически аташе — напомних й.

Тя кимна.

— Изненадах се да видя Бък тук и още повече се изненадах, че сме примамка за Пантерата.

— Нима?

— Всъщност не. Ти как разбра?

Бях почти сигурен, че в стаята няма бръмбари, но не исках да споменавам Ал Расул.

— Досетих се — казах, което отчасти бе истина. — Също като теб.

Тя отново кимна и попита:

— Какво мислиш за Пол?

— Усещам началото на едно чудесно приятелство.

— Харесва ми и му имам доверие — каза тя.

— Да видим как двамата с Бък ще се оправят с човека от ЦРУ. Това може да промени играта.

— Не се поддавай на предразсъдъци от миналия ти опит с Управлението.

— Разбира се, че няма да се поддам. Умът ми е открит за чудеса.

Извадих двата пистолета от торбата.

— Кой си избираш?

— Те са еднакви, Джон.

— Серийните номера са различни.

Тя не отговори, така че хвърлих пистолетите на леглото.

Кейт огледа стаята и надникна през прозореца. Небето започваше да изсветлява.

— Градът се вижда чудесно — каза тя. — Посолството е на хълм.

— Аха. — А на околните хълмове имаше типове с минохвъргачки и гранатомети, които можеха да ни улучат и със затворени очи.

Кейт сякаш прочете мислите ми.

— Ако чуя сирена, да те събудя ли, или да те оставя да спиш?

Нужен ли ни е трети умник?

— Експлозиите ще ме събудят — отговорих.

Отидох до телефона на нощното шкафче и вдигнах слушалката.

— На кого се обаждаш? — попита Кейт.

— На Том.

— Но… — Тя си погледна часовника. — Сега там минава единайсет.

— ФБР никога не спи. — Набрах нула, свързах се с телефониста на посолството и му дадох мобилния номер на Уолш.

— Това не е сигурна… — започна той.

— Знам.

Той ме свърза и бях прехвърлен на гласовата поща на Том Уолш.

— Том, Джон се обажда. Реших, че очакваш да ти се обадя. Е, както вероятно вече си чул, пристигнахме. И знаеш ли какво научихме току-що? Не мога да кажа, защото линията не е сигурна, но се сещаш какво имам предвид. Котешка храна, Том. Много е вълнуващо и исках да ти благодаря за предоставената възможност. — За да го пообъркам, добавих: — Може да се върнем със следващия полет и да ти благодарим лично. Не давай бюрата ни на други.

Затворих.

— Това беше ли необходимо? — риторично попита Кейт.

— Том искаше да чуе новини от нас.

— Вече нямаме работа с Том, нито той с нас — напомни ми тя.