Пантерата

— Запознай Кейт с всичко това — казах му.

— Ще го направя. Но искам ти, като най-вероятния агент, който ще го арестува, също да си наясно.

— Добре.

— Просто се опитвам да те предпазя от някоя грешка, която би могла да компрометира обвинението, и да ти спестя неприятности — увери ме той.

— Благодаря.

— Няма за какво. Точно затова съм тук.

— Ясно.

Хауард всъщност ми харесваше и виждах, че е достатъчно умен, за да разбере как всъщност работи светът. След няколко месеца на това място щеше да се прости с идеализма и юридическите си скрупули и щеше да помага на СПС да измъчва заподозрени в затвора Гумдан. Е, можеше и да не стигне дотам. Но подобно на всички нас, прекарали твърде дълго на фронтовата линия, както и на всички, преживели 11/9, Хауард Фенстърман щеше да стане почти двойник на хората, срещу които се борим. В това бях повече от сигурен.

Бък дойде при нас и вместо да се поинтересува за заловения терорист (пардон, заподозрян), Хауард го попита:

— По кое време заминавате утре?

— Преди осем сутринта — отвърна Бък и ни обясни: — До Аден са около четиристотин километра и пътуването може да продължи от четири до шест часа. Затова трябва да стигнем по-рано, за да може конвоят да се върне в Сана малко след мръкване. Предпочитаме агентите на ДСС да не нощуват в Аден, защото се нуждаем от тях тук.

Помислих си, че може да са ни по-нужни в „Шератон“.

— Ела да се повозиш с нас — предложих на Хауард. — Ако попаднем в засада, ще можеш да ни кажеш кога имаме законното право да отвърнем на огъня.

Дори Хауард се разсмя на това.

— Имаме място и никога не бихме отказали още един стрелец — каза му Бък. — Срещата е в седем на паркинга пред канцеларията.

Хауард оцени това по достойнство и напусна сцената.

— Озори ли го? — попита ме Бък.

— Не точно аз.

— Той си върши работата — увери ме Бък. — За съжаление, работата му прави нашата по-трудна.

— Не и моята.

Бък смени темата.

— Пол ми каза, че сте научили някои неща в Гумдан.

— Да. Че съюзниците ни са задници.

— Не научихте ли нещо, което да не сте знаели?

— Може би. Хауард не знае, че сме ходили в Гумдан — уведомих го.

— Така ли? Не му ли каза?

— Не. Казах му да пита теб.

— Ще говоря с него. Не сме сигурни как се вписва легатът във всичко това.

— Кажи ми, когато научиш.

— Ще ти кажа. За какво разговаряхте с полковник Кент?

— За йеменската армия.

Той заряза това и попита:

— Какво научихте в Гумдан?

Никога не съм обичал, когато шефът на полицията иска да му докладвам в отсъствието на партньора си. Може да се стигне до неразбирателство. Затова отговорих:

— Мисля, че Пол искаше да го обсъдим и четиримата.

— Разбира се. Е, Гумдан хареса ли ти?

— Трябва да извърви доста път, за да се превърне в образцово наказателно общежитие.

— И аз така си мисля.

— Сутринта там ли си ходил? — попитах го.

— Не, но съм го посещавал много пъти.

— Кога ще видим доклада на ЦРУ за разпита на затворника?

— След като бъде прегледан от шефа на филиала.

Все още не ме бяха представили на шефа на филиала на ЦРУ в Йемен, така че попитах:

— И кой е той?

— Не ти трябва да знаеш. И не е нужно и той да научава за теб.

— Колко игри се играят тук? — попитах.

— Няколко. Но нашата в момента е основната. Между другото, задаваш добри въпроси.

Нямаше предвид точно това, но отговорих:

— Благодаря.

— Пол каза, че полковник Хаким е проявил целия си чар.

— Възпрепятстваше американското правосъдие.

— Това му е работата.

— Факт е, че ако имахме два-три часа насаме със затворника и използвахме преводач на посолството, щяхме да научим много повече за Ал Кайда в Йемен, отколкото знаем сега — казах аз.

— Ако ситуацията беше обратната, ако той бе ваш пленник в Ню Йорк, детектив Кори, щяхте ли да позволите чуждестранно ченге или разузнавач да го разпитва сам? — отвърна Бък.

Думи на истински дипломат. Но въпросът му не беше риторичен, така че отговорих:

— Приемаш, че съществува някакво равенство, но такова няма. Ние сме тук, за да спасим задника на едно слабо и корумпирано правителство. Най-малкото, което могат да направят, е да не ни се пречкат.

Бък кимна.

— Понякога го правят. Но както казваме в света на дипломацията, всичко е quid pro quo. Даваме им нещо, а те ни дават нещо друго в замяна. Мисля, че сега е наш ред да им дадем нещо. Освен парите.

— Като какво например?

— Ами, както казах в Ню Йорк, те се нуждаят от помощта ни, за да… неутрализират някои особено агресивни и опасни племенни лидери.

— И?

— И ние не сме склонни да го направим.

— Защо?

— Защото искаме да запазим добрата воля на племената.

— Не знаех, че се ползваме с добрата им воля.

— Ползваме се, но не пряко. Както вече обясних, племената са културно и исторически по-близо до монархията в Саудитска Арабия, отколкото до републиканското правителство в Сана. А саудитците са наши съюзници и връзка с племената.

— Значи не искаме да изпаряваме племенни вождове с ракетите ни и да вбесяваме саудитците.

— Правилно. Но бихме могли да… неутрализираме неколцина шейхове и вождове и в замяна правителството в Сана да ни помогне повече в откриването и елиминирането на лидери на Ал Кайда.