Пантерата

— Последната атака срещу „Шератон“ в Аден беше преди американците да се наместят там — каза Бък. — По време на една от гражданските войни през осемдесетте. Бунтовническа група изстреля няколко мини по хотела. По онова време Южен Йемен се държеше от комунистите и те позволяваха алкохола, което е най-доброто, което може да се каже за тях. Както и да е, бунтовниците бяха фундаменталисти и коктейлната зала представляваше оскърбление за тях.

— Когато аз бях в „Шератон“, си измисляхме смешни имена на коктейлите — припомних си. Добре де, ще ви кажа. — Силно експлозивно мохито. Мини мартини. Любимият ми беше Падащ космос.

Никой не намери това за смешно. Май човек трябва да е на място, за да го оцени.

— Има ли друго място, където бихме могли да отседнем в Аден? — попита Кейт.

— Не — отвърна Бък. — Йеменското правителство ни предостави два етажа на „Шератон“ и те са базата ни за операции в Аден. На ваше място не бих се безпокоил много. Освен ако не забележите, че арабските гости на хотела напускат преждевременно.

Смешно? Може би.

— Имаме ли план за евакуация? — попита Кейт.

Да, бруст.

— Ще питаме Дъг Ренълдс, който е колегата на Ед Питърс в Аден — отвърна Бък и продължи: — Последна тема. Пътуването до Аден. Не сме уведомили йеменските власти, така че теоретично Ал Кайда няма да научи, че утре сутринта пращаме конвой до Аден. В този аспект не обявяваме пътуването предварително с надеждата да установим контакт с Ал Кайда — но веднага щом напуснем посолството, из цяла Сана и по пътя ще зазвънят телефони, така че противникът ще разбере.

Бренър продължи мисълта на Бък:

— Колкото по-дълго сме на пътя, толкова по-големи са шансовете Ал Кайда да се опита да ни устрои засада или да организира бомбена атака. Ще е очевидно, че пътуваме към Аден — добави той. — Но ако поддържаме добра скорост и може би ако променяме маршрута, би трябвало да успеем да изпреварим всичко, което опитат.

— Не че се опитваме да влезем в сблъсък с тях, но това може да се случи и затова сме подготвени — повтори Бък. — И може да успеем да убием или заловим ключов лидер на Ал Кайда.

Това звучеше малко прекалено оптимистично, но щом така и така отивахме в Аден, нищо не ни пречеше да убием неколцина негодници по пътя. Нали?

Бък имаше и добри новини.

— Може да сме луди, но не сме тъпи. Затова уредихме два безпилотни самолета „Предатор“ да наблюдават пътя. Те имат инфрачервени камери и при нужда могат да виждат през облаците, а камерите с висока резолюция могат да засекат човек с автомат от височина шест хиляди метра. Би трябвало да научим за засадата много преди да се натъкнем на нея.

Е, това наистина беше добра новина. Естествено, лошата бе, че самолетите все пак можеха да пропуснат петдесет джихадисти, клечащи в някоя кирпичена постройка и очакващи пристигането ни. Или да не забележат крайпътна бомба.

— И какво правим, ако получим такава информация от въздуха? — попитах аз.

— Аз ще реша как да реагираме на предупреждение на засада — отвърна бойният ветеран Бренър.

— Като ми се обадиш по телефона — предположих аз.

— Ами ракетите „Хелфайър“? — напълно основателно попита Кейт.

— Нямаме право да използваме ракети без изричното разрешение на йеменското правителство — отвърна Бък.

Адвокатът Кейт попита:

— Дори като чисто защитно средство, целящо запазването на живота ни ли?

— За съжаление, да — рече Бък и добави: — Нужно е страшно много време за получаването на подобно разрешение от тукашните власти, така че не разчитаме на ракети в динамични ситуации.

Замислих се, после казах:

— Предполагам, че самолетите ще бъдат въоръжени с ракети и ще ги използваме, ако се наложи да се крием от куршуми от калашници.

Бък отговори заобиколно:

— Искането на разрешение на практика означава покана за отказ. Затова правим каквото е необходимо, а после се извиняваме.

— Аха. И даваме на йеменците още един милион.

— По-скоро два. — Бък се усмихна. — В Йемен си плащаме, за да играем.

Ясно. Дори войните си имат правила, но правилата в Йемен не са в полза на американците. Добрата новина е, че ги нарушаваме. Още по-добрата новина е, че наказанието е малка глоба. Два милиона. По дяволите, да дадем на йеменците десет милиона и да засипем с бомби цялата страна. Или още по-добре да остъклим пясъците им. Чекът е в пощенската кутия.

С две думи, пътуването до Аден беше нещо повече от достигане от точка А до точка Б; целта ни бе и да примамваме акули — или Ал Кайда.

— Това е всичко от мен — каза Бък. — И ако никой няма какво да добави, срещата ни приключи.

Прекрасно.

Бък обаче не беше приключил.

— Позволете да ви поканя на вечеря в „Мьовенпик“. Имат нов готвач французин.

— С огромно удоволствие, но… — започнах аз.

— Много мило — прекъсна ме Кейт.

— Добре — каза Бък. — След това можем да посетим и руския клуб, ако сте навити.

— Ще трябва да ставаме рано — напомних на всички.

— Можем да спим по пътя — каза Бък и се усмихна. И ни увери: — Крайпътните бомби ще ни събудят за засадата.