Пантерата

Чувствах се като човек, който си мисли, че е влязъл в ескадрила с асове и открива, че всъщност е в група камикадзе. Така де, храбростта е едно нещо, а военната психоза — съвсем друго.

— Прекалено дълго си прекарал в тази страна — казах на Бък.

— Знам. Но всички ще се приберем у дома — отвърна той и добави: — По един или друг начин.

34.

Излязохме от посолството и се натъпкахме в брониран джип. Замо караше, а Бък беше седнал отпред през краткото пътуване до „Мьовенпик“.

Хотелът беше приятен и се радвах, че съм отседнал в него, макар и да спях другаде.

Не съм голям фен на европейската кухня, ако не се броят френските пържени картофки; по принцип предпочитам гушнати прасенца7, но ресторанта си го биваше и ако оставите ума ви да се зарее, можете да си представите, че сте навсякъде, само не в Йемен. Бях сигурен, че новият френски готвач напълно споделя мнението ми.

Устроихме си приятна заредена с вино вечеря за опознаване и поговорихме малко за себе си.

Оказа се, че Бък Харис е женен и съпругата му живее в Силвър Спрингс, Мериланд, недалеч от Вашингтон. Останах с впечатлението, че Бък има някакво родово състояние и не разчита на заплатата си от Държавния департамент, за да си купува джамбии за по пет хиляди долара. Тоест, че за него студената война е била по-скоро хоби за джентълмен, нещо, с което да си запълва времето. Какво тогава бе войната срещу тероризма? Може би същото, но с добавен стимул за отмъщение, както сам бе споменал. Можех да приема, че е приятел с някогашните си съветски врагове, но не си представях, че може да настъпи ден, в който той или който и да било от нас ще седне на чашка с бивши джихадисти. Първо, защото те не пият. И второ — защото това е война без край, в която няма прошка и забравяне.

Бък имаше пораснали син и дъщеря, които не споделяли идеологията и ентусиазма му за преебаване на враговете на Америка.

— Смятат, че трябва да се опитаме да разберем исляма — каза Бък. — Ако бяха достатъчно големи през Студената война, сигурно щяха да ми казват, че трябва да се опитаме да разберем комунизма. Аз разбирам и двете — увери ни той.

Аха. А бе, гадно е, когато собствените ти хлапета си мислят, че ти си част от проблема.

Бък обаче беше философ.

— Важното е, че зная, че съм прекарал живота си, правейки онова, което смятам за правилно — не само за мен, но и за страната ми и за цивилизацията, както и за децата ми и техните деца.

— Не е нужно да оправдаваш живота си и работата си пред никого — увери го Кейт.

Бък се съгласи, но каза:

— Да, но в този бизнес понякога си принуден да правиш компромиси със собствените си възгледи в интереса на по-голямото добро — национална сигурност, глобална стратегия и тъй нататък. — И сподели: — По време на Студената война на няколко пъти ми се е налагало да предавам или изоставям съюзник като част от някакъв сложен план.

Никой не коментира това, но все пак се зачудих дали не намеква, че миналото е пролог за бъдещето. Надявах се, че не.

Кейт също поговори малко за миналото си, в това число и за прекрасния си баща от ФБР, сега пенсионер, и смахнатата си майка, която бе луда на тема оръжие, макар Кейт да спомена това само в контекста, че е израснала сред оръжия и още от малка се е научила как да ловува и стреля.

Това беше чудесно предисловие към историята как видя сметката на Тед Наш, но тя не стигна дотам. Може би пазеше интересната случка за момента, когато се видим със съекипника си от ЦРУ, тъй като разказът несъмнено щеше да е от особен интерес за него. Аз обаче бях сигурен, че всички в Управлението вече знаят тази история.

Използвах случая да разкажа няколко весели полицейски истории, които предизвикаха всеобщ смях. Но за да покажа, че не съм само по майтапите и номерата в НЙПУ, споменах как ме простреляха по време на работа, как бях пенсиониран по здравословни причини и как се стигна до несигурното ми преминаване от НЙПУ във Федералната антитерористична спецчаст. Разбира се, не пропуснах и първия си случай, когато се запознах с Кейт Мейфийлд, любовта на живота ми.

Пол Бренър несъмнено бе имал интересен и изпълнен с авантюри живот в армията, но подобно на повечето бойни ветерани, омаловажи преживелиците си и отново не спомена за тайната си мисия в следвоенен Виетнам. Все пак разказа, че е имал кратък брак по време на войната, макар че въпреки очакванията ми не спомена нищо за сегашната си дама в Щатите. Имаше вид на човек, който не обича да говори за себе си. Освен това — как да се изразя? — беше омаян от Кейт Мейфийлд. Е, това не е кой знае какво. Мисля, че Том Уолш има същия проблем. Да се оправят.

Както и да е, четири пети от А-отбора се опознаха малко по-добре, което можеше да помогне, а можеше и да не ни помогне да работим по-добре заедно. И с малко късмет всички щяхме да се приберем у дома с истории за разказване. Или, както често става в този бизнес, с истории за премълчаване.

Предложих по-нататък да направим още една подобна сбирка.

— Ще се срещнем в осем под часовника на „Гранд Сентръл“, също като във филмите, и ще седнем в „Майкъл Джорданс Стейк Хаус“.