Пантерата

Всички харесаха този щастлив край и се разбрахме да го направим, като оставим съдбата да определи датата. Зачудих се кой ли ще дойде на срещата — ако изобщо остане някой.

Както бе обещал, Бък се показа като домакин и плати вечерята — шейсет долара заедно с бакшиша, виното и питиетата. Това е едномесечен доход за един йеменец и около четири питиета в нюйоркски бар. Може би няма да е зле, като се пенсионирам, да си купя къща тук.

Както и да е, демонстрирайки лошата преценка на подпийналите, единодушно решихме, че посещението в руския клуб е страхотна идея.

Замо ни откара няколкостотин метра нагоре по пътя към Града на туристите. Стражите на портала като че ли бяха източноевропейци и изглеждаха яки и застрашителни с бронежилетките и калашниците си. Познаха обаче джипа на американското посолство, а може би и Замо, и ни махнаха да продължим.

— Май ви познават — казах на Бренър.

Отговор не последва.

Градът на туристите представляваше комплекс от панелни постройки на по пет-шест етажа, подобно на градски квартал за бедните. В Сана обаче това бе върхът на лукса; още по-важното бе, че районът бе охраняван. Не безопасен. Охраняван.

Разбирах защо Пол Бренър не е избрал да живее тук — беше малко потискащо, а също и признаване, че не се чувстваш в безопасност отвън. А мъжкарите никога не биха признали подобно нещо. По-скоро биха умрели. И често го правят.

В района имаше няколко ниски постройки, в това число магазини. В една от тях се намираше и руският клуб.

Замо спря пред него и се изсипахме навън.

Пред заведението имаше още двама въоръжени охранители, които определено разпознаха г-н Бъкминстър Харис. Дори го поздравиха на руски и Бък отговори на същия език. Май каза шега, защото двамата от охраната се разсмяха.

Ама че ирония. Бък Харис, който бе прекарал по-голямата част от професионалния си живот в опити да го начука на руснаците, сега другаруваше с тях в Йемен, където бе прекарал част от Студената война в шпиониране на вече покойната Империя на злото. Ако живееш достатъчно дълго, започваш да виждаш неща, за които не си и помислял.

Влязохме в руския клуб, метрдотелът ме видя и извика:

— Иван! Най-после! Отлично. Татяна е тук. Ще умре от радост!

Майтап.

Все пак метрдотелът, който се казваше Сергей, познаваше Бък, но не и Пол Бренър, което ме разочарова. Щеше да ми хареса да открия, че г-н Точен оставя всеки месец заплатата си на това място в пиене и мърсуване. Кейт също би намерила това за интересно.

Както и да е, мястото изглеждаше малко долнопробно, каквото си и беше. Отдясно имаше дълъг бар, повдигната сцена и дансинг с керамични плочки, заобиколен от маси, половината от които бяха празни. Диджеят бе пуснал някакъв ужасен хардрок от седемдесетте и няколкото двойки на дансинга изглеждаха така, сякаш бяха получили гърчове.

Барът беше зает от небрежно облечени мъже и оскъдно облечени жени. Искам да кажа, не съм виждал толкова дълбоки деколтета, откакто минах с кола през Големия каньон. Мъжете изглеждаха западняци — европейци и американци, а повечето дами като че ли бяха от Източна Европа и Русия, макар че можеха да се забележат и няколко чернокожи, за които навремето ми бяха казали, че са от Джибути, Етиопия, Сомалия й Еритрея — а това не е много далеч от Йемен, стига да прекосиш гъмжащото от пирати Червено море. На масите имаше и няколко западни дами в компанията на господа, приятели или съпрузи. Разпознах двама мъже и жени от посолството, но те не ни помахаха.

Дори да имаше йеменски клиенти или обслужващ персонал, не ги видях. Всъщност съм сигурен, че една от причините за популярността на това място е обещанието, че няма да видиш нито един йеменец, освен ако не останеш до края на работното време и не ги гледаш как търкат пода под погледите на въоръжени руснаци.

Кейт наруши мислите ми.

— Идвал си тук преди?

— Кръстиха коктейл на мое име.

Както и да е, Сергей ни ескортира до една маса, макар че лично аз бих предпочел бара.

Бък поръча бутилка „Столичная“ с лед, поднос цитрусови плодове и „закуски“.

В последния ми случай, свързан с Лъва, се случи да посетя руски нощен клуб в Брайтън Бийч, Бруклин, където живеят много американци с руски произход. Клубът се наричаше „Светлана“ й беше много по-пищен от това място, а клиентелата се състоеше предимно от имигранти от Майка Русия, получили пристъп на носталгия. Това място се наричаше просто „Руски клуб“ и се намираше в Селото на прокълнатите в Страната на изгубените.

Както и да е, водката се появи бързо и всички си пожелахме „на здоровье“.

Кейт се чувстваше достатъчно комфортно в близост с натопорчени типове и проститутки и единственото й оплакване бе от децибелите на лошата музика.

Г-н Бренър я покани на танц, естествено, и тя прие и излезе несигурно на хлъзгавия дансинг, подкрепяна от бойния ветеран.

— Чудесна жена е — каза ми Бък.

— Определено — съгласих се аз. Особено след като е обърнала няколко питиета. Ако обаче аз бях предложил да дойдем тук, едва ли щеше да е толкова чудесна компания.