Пентаграм

Баюн се извърна към момичето, прочете в очите му същото горчиво отвращение. Почти едновременно двамата станаха, промъкнаха се през тълпата зяпачи и улицата ги погълна в мъглата си така, както поглъщаше нощните осветители и се превръщаше в редица от сияещи хралупи в тъмното дърво на нощта. Двамата вървяха по дъното на мъглата между сиянията и нямаше нищо извън този облачен коридор с безмерно дебели стени. Вървяха така естествено в пространството, както във времето са вървели безчислени двойки като тях, всяка със своята единственост и всяка като останалите, всяка затворена в себе си и разтворена в безкрайната верига от минали и следващи…

– Тук живея аз. – Гласът на Наор така просто го изтръгна от магията на мъглата, че в първия момент Баюн не осъзна смисъла на думите ù.

После разбра – тя го бе довела до своя дом и нищо в гласа ù не говореше за някакви местни морални задръжки от късния нощен час. Деара…

През просторното антре тя го поведе по широките вити стълби към втория етаж. Минаха край свит на кълбо огромен фил, два пъти по-голям от милия Бу. Гущерът го удостои с едно око и отново задряма. В полумрачния хол, през който трябваше да минат, Баюн не веднага забеляза в ъгъла причудливия абажур, под който госпожа Наор’нд’Раон, третата придворна съветничка на Великата, редеше гадателни знаци върху огромна полирана маса от тъмно дърво.

– Добър вечер, майка ми – равнодушно каза Наор.

Изглежда това беше поздрав. Без да дочака отговор, тя поведе Баюн към вратите в дъното. Госпожа Наор’нд’Раон бавно вдигна масивната си глава със следи от някогашна красота и ги огледа спокойно и преценяващо. Тънкият дамски камул, втъкнат в дясната ù ноздра, иронично потръпна. Стратегът се чувстваше страшно неудобно…

– Мъж по това време? Ти ме радваш, малката ми!

Наор с нищо не показа, че е чула, но в мебелираната тишина на хола думите, произнесени с царствена ирония, дълго висяха във въздуха. Тя отвори пред объркания Баюн вратата на стаята си и едва на прага подхвърли през рамо със същия равнодушен глас:

– Добра нощ, майка ми.

Този път това беше пожелание.

И Баюн разбра, че е попаднал в друг свят. Тук нямаше нищо от претенциозния лукс на хола с ресните, висящи от абажури и пердета, с безчислените покривки върху безчислени мебели. Леглото, работната маса, библиотеката бяха изтеглени от прости и точни линии. Тази преднамерена простота контрастираше със стената над леглото, върху която се простираше огромно… пано?… композиция?… барелеф? Може би всичко това едновременно от сухи полирани клони, огромни океански раковини и живи цветя, поставени – това личеше не веднага – с възможността често да се променят, защото картината, нарисувана с такива странни средства, не беше нещо завършено и застинало в окончателна красота, тя пребиваваше в скрито непрестанно движение, където всеки ден се появява нещо ново, за да се преплете с другите, скрива нещо предишно, за да го направи живо и загадъчно. Някъде в плетеницата от черни блестящи клони проблясваха кристални обеми и Баюн изумен различаваше зад стените им опулените очи на океански риби, за които малките аквариуми с неправилна форма са цели вселени!

– Наор! – почти несъзнателно, усетил близостта ù, той я прегърна. – Конструктор Наор, това е изумително!

– Наистина ли ти харесва? – очите ù искряха с открита радост, ръцете ù галеха раменете му.

– Наор, момиче, всичко при теб ли е така вълшебно? – отговаряше с въпрос Баюн, защото вече нямаше значение получават ли отговор въпросите, или сами са отговори на себе си, нямаха значение вече думите и разбрали това, устните сами се сляха в топлото мълчание под скулптурата от черни полирани клони.

* * *