Пентаграм

… отначало имаше много падащи неща, които Баюн, а може би това не беше Баюн, не различаваше в бързината им. После се оказа, че те не падат, а текат хоризонтално, това е паваж, улица и всяко паве… без дух да остане, има лице, едно и също лице – на Демона. Всяко от тях прави някаква своя гримаса, но дали тя се променя, Баюн не може да разбере, защото отминава, отминава и пак отминава, докато излезе на площад, покрит с все същите лица – тук те се усмихват, учудено или радостно, но това вече не е важното. В центъра на площада стои Лан Фартат, но половината от лицето му е разтегната в чертите на Презитега, има нещо от гримасите на Комран, а погледът е на Дилетиле. Хибридният човек прави някакъв непонятен жест, сякаш обгръща нещо или някого. С безкоментарната логика на съня Баюн вижда всичко непоносимо страшно – фигурата престава да се движи и застива с вдигната нагоре длан. Пръстите започват да светят, сиянието пълзи надолу по ръката, достига изменчивата многолика гримаса и рязко се усилва. Схванатият от ужас Баюн не може да извика или да се помръдне, немигащите му очи обхващат все по-разширяващата се светлина, тя достига потъналите досега в сива сянка сгради, но това вече не са сгради, а гъсти джунгли, по клоните висят човекоподобни кетрали. Те леко се полюляват на дългите си ръце, в хипнотизираните изблещени очи има нещо безнадеждно. Светлината става непоносима, това е вече лавина от ослепително сияние и жега, всъщност това е хилядократно забавен взрив и той го е виждал някъде! Виждал е висящите по клоните кетрали, тяхното бавно превръщане в димящи късове месо, които, пронизани от неистовата жега, бавно падат, а по голите изгорели пръчки остават само юмруците им, изведнъж страшно жалки и безпомощни. Телата засипват площада, лицата на Демона, които немигащо гледат с безжалостен поглед, телата закриват все повече от тези очи, в които е отразен сияещият хибриден човек…

Докосванията на ярката сутрин, нахлуваща през прозореца, спасиха Баюн от нощния кошмар. Няколко секунди той не можеше да дойде на себе си в непознатата обстановка. После видя спящата Наор и си спомни всичко. Сега, при трезвата светлина, той виждаше една млада красива жена, която продължаваше да харесва и желае, но това бе придобило някакъв по-друг смисъл… Някъде в света, в близкия свят, съществуваха Комран, Фартат, Дилетиле, някъде в близкото минало време беше съществувала Игис, която също така е била безкрайно нужна, а после… забравена – и от едното, и от другото светът не бе станал по-ясен.

Скочи от леглото и бързо започна да се облича. Когато закопчаваше ризата си, се обърна и срещна погледа на Наор – вече разсънен, замислен, напълно буден.

– Добро утро, любима Наор – усмихна се Баюн и си прехапа езика, но късно.

Това фалшиво, като разстроена струна „любима“, съпроводено с още по-изкуствена усмивка, изведнъж застана между тях. Лицето ù се изопна, между веждите се вряза дълбока бръчка.

– Нещо променило ли се е през нощта, Баюн? – тихо попита тя.

– Какво ще се е променило, мъничката ми! – жизнерадостно отговори Баюн. – Просто дойде денят и трябва да си вършим дневните дела!

Лицето на Наор почервеня рязко, като от плесница. Секунда-две по устните ù се сменяха неизказани думи, после се успокоиха. Тя се протегна предизвикателно, силно се огъна назад, неприкрито се прозя и каза с равен глас:

– Всъщност ти си прав. Нощта свърши.

И изведнъж добави с игриво уважение:

– А ти си талантлив мъж, Баюн. Можеш да смяташ, че една деарка не е разочарована от теб!

Баюн я погледна и не отговори.

А улицата вече е пълна с деарци и туристи – не можеш да прецениш кои са повече – бързащите да хванат сутрешните изпарения на океана? А в устата е кисело, сякаш плискащата се в цялото същество горчилка търси път навън… Но вълната бързо спада, остава да тлее глухо някъде вътре, като че ли прогонена от бодрия шум на улицата, но…

„Без дух да остана, без дух да остана, всичко е глупост, всичко е гадост и хукнах да се спасявам при първата… – не се осмели да я нарече някак – а от какво се спасяваш толкова, фил такъв, и къде се спасяваш! За Демона се постара да забравиш, като че ли успя да се спасиш от лудост, забърка се във всички военни и държавни тайни, нищо не разбра, всички предаде, дори не ги продаде и пак за теб нищо! Сравни Фартат с Комран – видя ли нещо? Фартат с Дилетиле – разбра ли нещо? Съчета Йохат и Игис в една нощ с Наор – почувства ли нещо?

Постигна ли нещо?

Достигна ли нещо?

Само това, че се обвързах с десетки примки и всяка ме дърпа към себе си, като че ли моят врат ù принадлежи! И мога да противопоставя само това усещане – проклето, измамно усещане! – че имам сили да дръпна всички тези примки към себе си, да оставя всички тези Фартати, Комрани, Дилетиле с празни ръце, а аз, всемогъщият, всезнаещ Баюн, да прочета по следите им съдбата и да знам… какво? Как да се боря с тях? Откъде, велика съдба, откъде, кой ще ми каже, без дух да остане, кой ще ме просвети какво да правя и да правя ли нещо?

И най-вече – защо?