Песента на Тъмния ангел

След тези думи кралят направи знак на Де Уорън да го последва и двамата излязоха от стаята. След като чу вратата да се затваря след тях, Корбет се приближи до гарафата и разсеяно си доля вино. Слава Богу, помисли си той, че Едуард не го беше попитал какви са собствените му подозрения. Тогава нямаше да има друг избор, освен да каже, че се е усъмнил в доста хора и то не само сред Пастирите. Кралският пратеник отпи от чашата си. Затова ли някой беше разкопал гробовете, запита се той. Възможно ли беше съкровището да е заровено в църковния двор? То ли стоеше зад показния разкош в манастира „Кръст Господен“? Ами съдебният пристав Робърт? Не беше ли възможно да се е натъкнал на някаква част от изгубеното богатство? А какво да кажем за семейство Гърни? Сър Саймън беше заможен човек… И накрая — Пастирите. Наистина ли целта им беше да се докопат до златото на крал Джон? Затова ли беше убита Марина? И възможно ли беше Ранулф и мастър Джоузеф да се познават от Лондон? Корбет се облегна в стола си, затвори очи и задряма.

Кралският пратеник се върна в имението Мортлейк късно на следващата вечер и завари Гърни доста обезпокоен от факта, че Мънк не се е появил след обичайната си обиколка из пустошта.

— Кога излезе? — попита Корбет, докато сваляше наметалото си и събуваше ботушите си пред огъня.

— Вчера следобед — отвърна сър Саймън. — Вечерта са го видели да препуска през селото. Пратих Кечпоул и още неколцина от хората си да го потърсят, но напразно.

— Ами Ранулф къде е? — попита Корбет.

— Легна си. Малтоут също. Казаха, че били изтощени.

Кралският пратеник кимна и протегна скованите си от болка ходила към огъня. После хвърли един поглед към лейди Алис и Селдич, които пиеха греяно вино от другата страна на камината.

— Мънк казвал ли ти е някога — започна тихо той — каква е истинската причина за посещението му?

— Каза ми, че е дошъл заради Пастирите.

Корбет се изправи, прекоси залата и затвори вратата. После се върна, но този път не седна, а се взря в Гърни, съпругата му и лукавия, потаен доктор.

— Лавиниъс Мънк е бил изпратен в имението Мортлейк — обясни кралският пратеник — не заради Пастирите, а заради една много по-стара история — изгубеното съкровище на крал Джон.

Думите му попаднаха точно в целта. Лейди Алис го погледна слисано, Селдич сведе глава, а Гърни незабавно вдигна ръка към лицето си, сякаш за да прикрие тревожното си изражение. Корбет седна обратно в стола си.

— Знаели сте това, нали? Знаели сте или най-малкото сте подозирали…

— Да, аз знаех — сви рамене господарят на имението. — Веднага щом пристигнаха, Мънк и Ликспитъл се заровиха в местния архив.

— Защо? — попита кралският пратеник. — В него споменава ли се нещо за изгубеното съкровище?

Гърни поклати глава.

— Сър Саймън — настоя Корбет, — знаеш историята. Прадядо ти е бил с крал Джон при онзи негов злополучен опит да прекоси залива Уош, а после го е придружил и до абатство Суинсфорд. Освен това си чувал легендите за Джон Холкъм — водачът, който може и да се е спасил заедно с част от съкровището. Кралят е решен да открие това съкровище, а аз искам да знам дали Мънк ти е казал защо точно сега.

Гърни отново поклати глава, но без да отклонява поглед от очите на Корбет.

— Нека ти кажа тогава. Защото някои от съдовете, за които се предполага, че са погребани под пясъците на залива Уош, скоро са се появили на лондонския пазар. Това значи, че някой знае къде е скрито съкровището и вече го разпродава.

Тримата слушатели на кралския пратеник застинаха по местата си.

— Лично аз смятам, че това се върши от човек от това имение — продължи Корбет, — и искам от вас да ми кажете цялата истина. На ужасните убийства, които се случват тук, трябва да се сложи край. Е, сър Саймън, спомни си за клетвата си за вярност към краля и ми кажи — знаеш ли нещо за съкровището?

— Нищо не знае! — скочи на крака Селдич. — Но затова пък аз знам!

— Няма нужда от това, Джайлс — рече Гърни.

Докторът потри лицето си с ръце.

— Предпочитам да кажа на Корбет вместо на Мънк. Пък и по-добре обвиненията да не бъдат повдигнати срещу теб.

— Мастър Селдич! — извика Гърни. — Седни и си затвори устата!

Докторът погледна към Корбет.

— Знаех, че рано или късно ще се сетиш — рече той. — Не би могло да бъде иначе — с твоята наблюдателност… Истината е, че аз продадох чиниите — Селдич мрачно се засмя. — В крайна сметка, лекар съм; често ходя до Лондон, за да се виждам с приятели и да се снабдявам с разни лекове, които могат да бъдат намерени единствено там. Освен това съм роден в Лондон — факт, на който съм сигурен, че скоро щеше да се натъкнеш — и познавам града добре — гласът на доктора беше изпълнен с горчивина. — Особено добре са ми познати заложните къщи. Да, роден съм в бедно семейство. Родителите ми не можеха да си позволят да ме изучат, така че заложните къщи ми станаха нещо като втори дом.

— Няма нужда, наистина — прошепна Гърни.