Песента на Тъмния ангел

Старата жена спря, поласкана от вниманието на този приятен червенокос младеж, в чиито зелени котешки очи танцуваха весели пламъчета.

— Да?

— Никога преди не съм бил в женски манастир, а този направо ме очарова. Може ли да се поозърна наоколо?

Монахинята се отдръпна възмутено.

— Но това е женски манастир! — възкликна тя. — Място за молитви, предназначено за порядъчни дами!

Ранулф поклати глава.

— Не, не. Не искам да разглеждам самия манастир. Но ако може да се поразходя наоколо… — той бръкна в кесията си, при което очите на жената светнаха от алчност.

— Е, предполагам, че мога да те изпратя до конюшнята по дългия път и да ти покажа спалните помещения, параклиса и част от парка.

Ранулф се усмихна.

— Ще ти бъда вечно задължен, ако го сториш, мадам.

След тези думи помощникът на Корбет сграбчи студената, изпъстрена с вени ръка на старата жена, вдигна я към устните си и се постара тя да напипа монетата в дланта му. Сестрата-мирянка тутакси разтегли устните си във фалшива усмивка и въпреки възрастта си поведе бързо Ранулф и Малтоут по разни проходи и коридори. Устата й не млъкна нито за миг, докато им показваше спалните помещения, параклиса, къщата за гости и трапезарията. После тримата прекосиха билковата и овощната градина, заобиколиха църквата и тръгнаха обратно към конюшнята. През цялото време Ранулф се оглеждаше наоколо. Домина Сесили го беше излъгала и той се надяваше сам да открие нещо полезно, което после да каже на своя господар, Киселата физиономия. Не щеш ли, докато минаваха покрай покритата порта на гробището, пред очите му се мерна нещо. И така, Ранулф бутна вратата и без да обръща внимание на молбите на спътницата си, влезе в манастирското гробище. Там, между гробовете, сновяха неколцина Пастири, които трупаха гниещите листа на купчини и подрязваха буренаците. В следващия момент един от тях се обърна към Ранулф, подпря се на греблото си и смъкна качулката от главата си.

— Мастър Джоузеф! — усмихна се помощникът на Корбет. — Ето как си прекарваш времето значи…

Водачът на Пастирите отвърна на усмивката и се приближи.

— Върша Божието дело, мастър Ранулф. Ами ти какво правиш тук?

— О — помощникът на Корбет сви рамене, — аз също върша Божието дело, но по друг начин.

Лицето на мастър Джоузеф изведнъж стана сериозно.

— Чухме за мастър Мънк и много съжаляваме.

Ранулф кимна.

— Успяхте ли да разберете нещо за смъртта му?

— Не, мастър Джоузеф, не сме. Подобно на всичко друго тук тя също си остава загадка.

— Сър Хю има ли намерение да продължи работата на мастър Мънк?

Ранулф се усмихна и кимна.

— Разбира се. Скоро ще заминем за Бишопс Лин, но после сър Хю ще се върне — той се взря в лицето на събеседника си и продължи. — Сигурен съм, че съм те виждал някъде и преди, но не мога да си спомня къде.

Водачът на Пастирите смъкна по-ниско качулката си и отново се залови за работа.

— Може би в някой друг живот, мастър Ранулф! А сега мисля, че трябва да тръгваш — водачът ти губи търпение.

Ранулф погледна през рамо. Сестрата-мирянка почти подскачаше от крак на крак, което изглеждаше много смешно.

— Показах ти достатъчно! — кресна старата жена. — Игуменката няма да остане никак доволна. Хайде, трябва да си вървиш!

И така, Ранулф и Малтоут я последваха до конюшнята, взеха си конете и си тръгнаха от манастира. Шегувайки се с неудобството, което бяха причинили на домина Сесили, те минаха покрай енорийската църква и влязоха в селото. После се отбиха в кръчмата, за да изпият по един ейл. Там Ранулф се опита да поведе разговор със съдебния пристав Робърт и с кожаря Фулк, но мрачните им погледи и лаконични отговори скоро го накараха да се откаже. Когато накрая двамата с Малтоут се върнаха в имението Мортлейк, те завариха господаря си надвесен над някакво парче пергамент. Корбет току драсваше нещо отгоре му, след което захвърляше перото, притискаше главата си с ръце и се взираше в написаното. Докато Ранулф му разказваше какво се е случило в манастира, той го слушаше мълчаливо, а после вдигна перото си и почука с него по масата.

— Трябва да отидем в Бишопс Лин! — рече той. — Багажът ни готов ли е?

Ранулф кимна.

— Тогава е време да тръгваме. Искам да сме там, преди да е паднала нощта.

След като получиха тези указания, двамата мъже се запътиха към конюшнята. Корбет взе дисагите и ги последва, но по пътя спря, за да си вземе довиждане с Гърни. Господарят на имението доста се притесни, като чу за внезапното заминаване на гостите си, и настоя да се подкрепят, преди да тръгнат, а после нареди на готвачите си да им приготвят храна и за из път. Корбет, разбира се, не искаше да обиди домакина им, така че прие. И така, икономът нареди масата в залата и им поднесе различни меса и сирена, а Кечпоул се зае да обсъди с тях най-подходящите маршрути.

Потеглиха към Бишопс Лин час по-късно. Корбет изруга тихо — навън се беше смрачило и студената, влажна морска мъгла се стелеше между скалите. Когато стигнаха до кръстопътя, наоколо вече не се виждаше нищо и Ранулф и Малтоут заспориха по кой път трябва да поемат.