Песента на Тъмния ангел

— Трябва да се върнем на кръстопътя — промълви той.

— Ами онази светлина? — попита Малтоут.

— Измамиха ни, не разбра ли! — сопна му се Ранулф. — Виждал съм разни разбойници да правят същия номер из блатата покрай устието на Темза. Подмамват пътниците с някаква светлина и онези тръгват към нея, въобразявайки си, че ще се озоват в безопасност. Доста кораби са били ограбени така.

— Но откъде някой е можел да знае, че сме тук? — продължаваше да се чуди Малтоут.

— Мисля, че отговорът ни чака на кръстопътя — прошепна Корбет. — Хайде!

И така, тримата спътници поведоха конете си обратно към кръстопътя, но когато стигнаха дотам, от ярко боядисаната дървена табела вече нямаше и следа. Ранулф я затърси опипом из тъмното.

— Паднала е! — извика той, когато пръстите му най-после напипаха дървото.

Корбет хвърли юздите на коня си на Малтоут и се приближи към Ранулф.

— Съмнявам се — рече той. — Мисля, че някой я е измъкнал от земята, а след това я е поставил така, че да сочи в грешната посока. После вече може и да е паднала или пък да е била бутната от негодника, който ни заблуди с онзи фенер.

— Значи все пак са ни следили, така ли? — попита Малтоут.

— Най-вероятно — отвърна кралският пратеник. — Пред нас обаче също е имало някого. Бог е свидетел, че доста хора знаеха за пътуването ни. Това е добре известен разбойнически номер — злодеите си набелязват група странници, подмамват ги в грешната посока и чакат те да се заблудят. Някой от Хънстън е стигнал до кръстопътя преди нас, обърнал е табелата, изчакал е да види дали ще се заблудим и после се е опитал да ни накара да влезем в онова блато с помощта на фенер. Не забравяйте, че се забавихме в имението Мортлейк повече, отколкото възнамерявахме, а селяните, или който там ни е мислел злото, познават добре всяка пътечка в околността.

— Но кой може да ни е погодил този номер? — обади се Ранулф. — Само да ми падне — ще му прережа гърлото, без да се замисля!

— Може да е бил всеки — отвърна Малтоут, изпълнен с увереност след похвалите, които беше получил от господаря си. — Сър Хю е прав. Който и да ни е мислел злото, се е помъчил да ни изпревари и после е заложил капана си — той се изпъчи. — Ние, вестоносците, сме наясно с тези неща. Какво ще правим сега, господарю? В Мортлейк ли ще се върнем?

— Не, Малтоут. Ти знаеш по кой път се движехме и кога направихме грешното отклонение, така че ще се качиш на коня си и ще препуснеш напред. Ако видиш светлини и си сигурен, че идват от някое населено място, ще се върнеш и ще ни кажеш!

Малтоут се подчини и скоро тропотът от копитата на коня му заглъхна. Корбет и Ранулф пък останаха на кръстопътя и колкото и да се опитваха да се стоплят, скоро започнаха да се вкочаняват от студ.

Най-накрая Малтоут се върна.

— Попаднах на едно селце и попитах един от жителите му за посоката — вестоносецът посочи към една от пътеките.

— Това е пътят към Бишопс Лин. Е, господарю, ще продължим ли?

Корбет кимна. Тримата препуснаха напред и въпреки протестите на Ранулф и Малтоут не се отбиха във въпросното селце, а продължиха право към Бишопс Лин. В един момент студената мъгла се сгъсти още повече и кралският пратеник се запита дали не е сбъркал. Известно време Ранулф не спираше да мърмори, но в крайна сметка тъмнината и жестокият студ го накараха да млъкне. После — в знак на мрачно примирение — той се прегърби в седлото си и плътно се уви в наметалото си.

Когато най-после пристигнаха в Бишопс Лин, краката на Корбет вече бяха изтръпнали от умора и той изобщо не беше в настроение да спори с градския пазач, който беше затворил портите за през нощта. Наложи се да бъдат показани няколко разрешителни и Ранулф да повиши тон, за да им отворят една малка странична вратичка. После един от стражите ги поведе по Сейнт Николас Стрийт към най-голямата кръчма в града — „Дървената къща“ на ъгъла на Чапъл Стрийт. Там Корбет още веднъж трябваше да изтъкне положението си, за да уреди стая за себе си и за спътниците си и място в конюшнята за конете им. Щом се настаниха, те се съблякоха и се измиха с горещата вода, донесена им от неколцина сънени слуги. После се преоблякоха в чисти дрехи и слязоха в кръчмата, за да похапнат. И тримата бяха прекалено изтощени, за да говорят, а скоро вдигащите пара месни блюда и гъстият тукашен ейл съвсем ги приспаха. Когато усетиха, че повече не могат да държат очите си отворени, Корбет, Ранулф и Малтоут се върнаха в стаята си и се строполиха в леглата си.

И тримата спаха до късно. Когато Корбет най-после се събуди, той установи, че се чувства освежен и че не го боли нищо друго освен краката, които леко се бяха схванали от ездата предишния ден. След като закусиха, Малтоут се отправи към конюшнята, за да провери как са конете, а после — по нареждане на господаря си — свали калните им дрехи в перачницата на кръчмата. Съдържателят, който нямаше търпение да изкара повече пари от важните си гости, беше казал, че слугите му с радост ще ги изперат.

— Малтоут може да остане тук — заяви Корбет. — Но ние с теб, Ранулф, трябва да идем до Общината.

— Какво ще правим там, господарю?