Песента на Тъмния ангел

Мъжът изпъшка, при което от устата му се понесе дъх на ейл, а после постави тлъстите си ръце върху бедрата си.

— Нямах избор. Амилия нямаше бъдеще тук. Беше се превърнала в посмешище, в срам за семейството си. Веднъж някой дори я нарече „употребявана стока“. Можеш ли да си представиш, мастър Корбет? За едно прекрасно момиче да се говори като за мръсен парцал…

Кралският пратеник замълча. Той можеше да се досети какво следва. Никой не обичаше мелничарите. Завиждаха им, понеже хората бяха принудени да купуват стоката им и сред тях никога нямаше бедняци.

— Амилия забременя — обясни Кълпепър. — Да са минали десет-дванайсет години оттогава.

— Ами бащата?

— Така и не разбрахме кой е бил. Амилия никога не го спомена.

— Наистина ли?

— О, да, Амилия пазеше всичко в тайна. Нали ги знаеш влюбените девойки, мастър Корбет? Все се преструват, че отиват да се видят с приятели или пък с роднини… — мелничарят примигна. — Както и да е, Амилия забременя, но не каза на никого кой е бащата. После роди, но детето умря само няколко дни след появата си на бял свят. Амилия изгуби желание за живот. Беше се простила не само с детето си, но и с мъжа, когото беше обичала. Единственото, което казваше, беше, че било свършило нещо, което не можело да продължи — Кълпепър изтри сълзите си с опакото на ръката си. — Минаха години. Амилия така и не спомена любимия си, а и той не направи никакъв опит да се свърже с нея. Междувременно мастър Форбър стана редовен посетител в мелницата ни — идваше да купува брашно за пекарната си в Хънстън. Той знаеше за миналото на Амилия, но въпреки това предложи да се ожени за нея. За моя изненада, тя се съгласи. Не знам защо — мелничарят сви рамене. — Останалото ти е известно.

— Амилия беше ли щастлива със съпруга си?

— На света нямаше нищо, което да я направи щастлива, сър. Форбър обаче я обичаше и ми се струва, че тя нямаше нищо против него. Знам какво ще ме попиташ, но не, не е имало никакви признаци за трагедията, която я сполетя. Едва наскоро, докато преглеждах вещите й, се натъкнах на парче пергамент, прибрано в малка кадифена кесийка. Ето го тук, можеш да го разгледаш сам — Кълпепър бръкна в кесията си, извади оттам една тъмносиня кадифена кесийка и я подаде на Корбет. — Винаги я нося със себе си — гласът му трепна. — Това е единственият ми спомен от дъщеря ми.

Кралският пратеник развърза кесийката. Парчето пергамент вътре беше изключително дребно и беше изрязано във формата на сърце. Върху него пишеше: Amor Haesitat, а отдолу Amor Currit. Четирите главни букви бяха силно подчертани.

— Любовта се колебае — преведе Корбет тихо. — Любовта бърза.

— Знаеш ли какво значи това, сър Хю?

Кралският пратеник съчувствено се усмихна на мелничаря.

— Просто спомен, мастър Кълпепър — едно от онези сантиментални стихчета, които младите и все още влюбените толкова много обичат. Но също така е и загадка.

— Можеш да го задържиш — промълви мелничарят, а после стисна ръката на Корбет. — Да, задръж го! — настоя той, след което замълча, тъй като в сградата влязоха двама потънали в разговор митничари, които се заизкачваха по дървеното вито стълбище. — Разбери кой я е убил! — продължи умолително Кълпепър. — Изправи го пред съда! Нека и той увисне на бесилото като горката Амилия!

Мелничарят скри лицето си в ръце. Корбет го потупа съчувствено по рамото и остана, докато онзи не се съвзе.

— Мастър Кълпепър, името Алан от Блатото говори ли ти нещо?

Мелничарят поклати глава.

— Ами Холкъм?

— Не, сър Хю, защо?

— Просто така. А чувал ли си за Пастирите в Хънстън?

— О, да, те идват и тук.

— Кой идва тук?

— Ами Пастирите… Или поне водачът им — мастър Джоузеф. Идва, за да купува провизии, а понякога преговаря и с разни капитани на кораби да превозят донякъде някой от младите членове на общността, който иска да отиде в Светите земи. Често го срещам около митницата.

— Кой друг от Хънстън идва тук?

— Понякога идва и сър Саймън Гърни, както и онзи негов страж Кеч…

— Кечпоул — довърши Корбет.

— Сестрите от манастира също идват, за да продават вълната си. А, да, идва и семейният лекар на сър Саймън, един дебелак на име Селдич. Но защо питаш?

Корбет се изправи.

— Просто се чудех. Ти тук ли си роден, мастър Кълпепър?

— Да.

— Името Орифаб говори ли ти нещо?

Мелничарят поклати глава.

— Много контрабандисти ли има наоколо? — попита кралският пратеник.

По лицето на мелничаря се прокрадна усмивка.

— Сър Хю, не би трябвало да ти казвам, но тук контрабандата е най-процъфтяващата търговия. Всички се занимават с контрабанда, но залавянето им и доказването на вината им е съвсем друга работа!

Глава десета

Корбет остави Кълпепър и се върна при общината, където, седнал на стълбите, го чакаше Ранулф.

— Извади ли някакъв късмет? — попита кралският пратеник.

— Не кой знае какъв, господарю. Последният Холкъм е починал преди около четирийсет години. Затова пък открих златаря Едуард Орифаб. Градският съветник, който ни помогна и преди, ми каза, че магазинът му се намирал само на няколко пресечки оттук. Аз обаче вече умирам от глад!