Песента на Тъмния ангел

— Няма за какво да се тревожиш, мадам — рече той. — Не ме засяга какво се върши тук. Мастър Орифаб обаче очевидно иска да ни срещне с някого.

— С Рохезия — прошепна златарят. — Трябва да се срещнат с Рохезия. Съветвам те да им позволиш, мистрес Куикли.

След тези думи Орифаб се повдигна на пръсти и прошепна нещо в ухото на съдържателката на публичния дом. Тя хвърли един страхлив поглед към Корбет и бързо излезе от стаята. Върна се след няколко минути заедно с някаква висока и доста хубава девойка. Новодошлата беше облечена в тясна зелена рокля от тафта, която чудесно подчертаваше пищните й форми и тънкото й кръстче. В същия цвят беше и обточеният със златна нишка воал, под който бяха скрити русите й коси. По пръстите й блещукаха пръстени, на китките й имаше златни и сребърни гривни, а самата девойка изглеждаше невинна и нежна като млада кошута. „Слава Богу, че Мейв никога няма да научи за тази страна на мисията ми“ — помисли си Корбет.

— Разбрах, че сте искали да ме видите, господа.

— Да, но насаме.

Мистрес Куикли и Орифаб бързо излязоха от стаята, а Ранулф затвори вратата след тях. Корбет направи знак на младата жена да седне.

— Ти ли си Рохезия?

— Да, аз съм.

— А знаеш ли кой съм аз?

— Не, мистрес Куикли не ми каза.

— Аз съм сър Хю Корбет и съм тук по заповед на краля. Идвам от Хънстън. Искам да знам защо си оставила на златаря Орифаб една доста значителна сума и си му поръчала да я предаде на съдебния пристав Робърт от селото.

Промяната, която настъпи в девойката след тези думи беше забележителна. Очите й изведнъж се изпълниха със студенина, чувствените й устни се превърнаха в тънка гневна линия, а златистият тен на лицето й помръкна.

— Това не е твоя работа, сър.

— Не чакай добро, ако не отговориш. Пак повтарям — защо остави пари за съдебния пристав Робърт?

— Един клиент ме помоли.

Корбет потри брадичката си и дълго се взира в събеседничката си.

— Мисля, че е най-добре да се върнеш с мен в Хънстън — каза най-накрая той, при което в очите на момичето се появиха сълзи. — Освен това ти нося лоши новини. Марина беше убита.

Когато чу последното, Рохезия простена мъчително, а после зарови лицето си в ръце и неудържимо се разхълца.

На следващата сутрин, след като бяха прекарали остатъка от деня на кея, Корбет, Ранулф и Малтоут напуснаха Бишопс Лин. Преди да тръгнат обаче, те още веднъж се отбиха в публичния дом, където — сгушена в огромен плащ с качулка — ги чакаше девойката, наричаща себе си Рохезия. Когато четиримата излязоха от града и поеха на север към Хънстън, Корбет се постара Ранулф и Малтоут да стоят далеч от младата жена и да не я обсъждат.

Пътуването им премина без произшествия. „Колко хубаво, че не се налага да минаваме през селото!“ — помисли си с облекчение кралският пратеник, когато наближиха имението Мортлейк. Сър Саймън и лейди Алис излязоха да посрещнат гостите си. Корбет прие приветствията любезно, но сдържано — все още не знаеше кой се беше опитал да удави него и слугите му в блатото. После настоя Рохезия да получи стая и нещо за хапване, но каза, че никой друг освен него не бива да говори с нея.

— Освен това ще имам нужда от Кечпоул — обърна се той към Гърни — и от всеки друг страж, когото можеш да ми предоставиш. Искам тези мъже да се въоръжат, да яхнат коне и да придружат Ранулф до Убежището. Той знае какво да прави там. Поръчал съм му незабавно да ми доведе тук мастър Джоузеф и Филип Нетлър.

— Но защо е необходимо всичко това? — настоя да узнае сър Саймън. — Това са мои земи, Хю.

— Да, но волята на краля важи и в тях. Тези двама мъже веднага трябва да се явят в Мортлейк. Едва тогава ще узнаеш защо.

Гърни неохотно се съгласи и преди да е изтекъл и час, Кечпоул и Ранулф, придружавани от дузина въоръжени мъже, препуснаха към Убежището. Междувременно Малтоут се зае да разопакова багажа. Корбет пък посети Рохезия, след което слезе в залата и зачака. Гърни, който вече не можеше да понася мълчанието му, го остави сам и излезе в двора, където се заразхожда нервно напред-назад.

Ранулф се върна точно преди да се мръкне, сред викове и тропот на конски копита. Корбет, който беше застанал с гръб към огъня, се стегна в очакване на предстоящия сблъсък. Гърни се присъедини към него. После Ранулф и Кечпоул въведоха водачите на Пастирите вътре. Ръцете и на двамата мъже бяха вързани и Нетлър изглеждаше доста блед и уплашен. Колкото до мастър Джоузеф — ако не беше Ранулф, той вероятно щеше да се нахвърли върху Корбет. Лицето на водача на Пастирите беше поаленяло от гняв, очите му се бяха разширили, а в ъгълчетата на устата му беше избила пяна.

— Ще си платиш за това, Корбет! Ти, жалко лайно такова! Как смееш да караш слугата си да нахлува в личните ни покои?

Кралският пратеник не му обърна внимание. Вместо това се взря в Ранулф, който му кимна и едва доловимо му кимна.

— Сър Саймън! — обърна се мастър Джоузеф към Гърни, когато последният влезе в залата. — Това задържане е против закона и против Светата църква! Поставяме се под твоя закрила!

— Млъкни! — изрева Корбет.