Песента на Тъмния ангел

— Първо ще разгледаме регистъра на местните жители. Искам да разбера дали в Бишопс Лин случайно не живее някой жив наследник на Холкъм.

— А после?

— После ще проучим мелничаря Кълпепър, чиято дъщеря наскоро е била убита в Хънстън.

И така, Корбет и Ранулф оставиха някои указания на Малтоут, излязоха от кръчмата, изкачиха се по Сейнт Николас Стрийт и накрая стигнаха до сградата на Общината, която се издигаше точно срещу високите кули на църквата „Сейнт Маргарет“. Там някакъв дребен чиновник се опита да ги спре. Корбет обясни кои са и само след няколко мига един от членовете на градския съвет вече им обясняваше, че е изцяло на тяхно разположение.

— Да, да — промърмори мъжът надуто, когато му съобщиха за какво са дошли. — Имаме всякакви регистри — данъчни, дарителски… Ако съществува някакъв Холкъм, той със сигурност ще е записан в някой от тях.

— А какво можеш да ми кажеш за мелничаря Кълпепър?

— О, него всички го познават. Но в момента едва ли ще го откриете в мелницата му — градският съветник посочи към дебелата часова свещ, която гореше в поставката си. — Най-вероятно е при митницата на кея и наблюдава лодките, които карат брашно надолу по течението.

И така, Корбет остави Ранулф да прегледа регистрите, а самият той се отправи по Пърфлийт Стрийт към кея.

— Не забравяй за златаря Едуард Орифаб! — добави той на тръгване.

След тишината в имението Мортлейк градът му се стори ужасно шумен. Всъщност с тесните си улички, надвиснали отгоре къщи и крещящите иззад ярко боядисаните си сергии продавачи Бишопс Лин доста напомняше за Лондон. Писъците на децата, които тичаха между трополящите каруци, се сливаха с цвиленето на конете и виковете на търговците на животни, а противната миризма, носеща се от открития канал, като че ли изобщо не притесняваше хората, които се тълпяха на пазарния площад. Кръчмите и пивниците също бяха пълни, тъй като денят беше пазарен и селяните от околните села се бяха изсипали в града, за да продадат стоката си и да си купят провизии, преди снегът да падне и пътищата да бъдат затворени.

Така или иначе, този ден времето беше доста хубаво и по небето нямаше нито едно облаче. Уличките обаче още бяха мокри от дъжда, изсипал се предишния ден, така че Корбет трябваше доста да внимава къде стъпва, проправяйки си път през тълпата към кея. Когато най-после се добра до реката, той видя, че покрай брега са наредени множество плавателни съдове — рибарски лодки, търговски кораби и дори един грамаден ханзейски кораб с издут корпус. Въздухът бе натежал от миризмата на сол, риба и подправки и наоколо беше пълно с колари, пристанищни служители, търговци и моряци. По сергиите се предлагаха какви ли не стоки — от панделки до горещи пайове, а продавачите крещяха и говореха на най-различни диалекти и езици. Въпреки целия този хаос Корбет успя да съзре един пристанищен служител, облечен в кафява памучна мантия и стиснал в ръката си бял жезъл. След като си размени няколко реплики с него, той най-после беше насочен към кръчмата „Зеленият дракон“, която се намирала до митницата и където Кълпепър и останалите членове на гилдията му се събирали, за да въртят търговията си. И така, Корбет се отправи към „Зеленият дракон“ и действително намери мелничаря там. Кълпепър — як мъж с воднисти очи и червендалесто лице — вече доста си беше пийнал и си бъбреше с приятелите си. Наложи се кралският пратеник да повиши тон, за да може онзи да го чуе.

— Имал си дъщеря на име Амилия, нали така?

Кълпепър тутакси изтрезня, остави чашата си на масата и навря лицето си в това на Корбет.

— Теб какво те интересува?

Корбет му обясни кой е, при което мелничарят несигурно се надигна от стола си.

— Пих доста — промърмори той, — пък и тук не му е мястото да говорим.

След тези думи Кълпепър изведе Корбет обратно навън, а после го покани в дървената сграда на митницата. Щом се озоваха вътре, мелничарят се отпусна на една пейка, поставена точно на входа, и направи знак на посетителя си да стори същото.

— Знам, че е рано — изфъфли той, — но днес е пазарен ден и цената на брашното се вдигна — Кълпепър отправи замъгления си поглед към Корбет. — Човек трябва понякога да се възнаграждава, пък и не е лошо за известно време да забрави миналото.

— Ти какво искаш да забравиш, мастър Кълпепър?

— Че със съпругата ми имахме дъщеря на име Амилия. Тя беше единственото ни дете. Не жалех средства и й купувах всичко, което поискаше — дрехи, накити… Нищо не беше достатъчно добро за нея. Тя обаче беше доста своенравна — мелничарят се извърна, за да изтрие сълзите, които се търкулнаха по бузите му. — След като се случи нещастието, ходих до Хънстън, за да прибера тялото й. Майка й настоя, нали разбираш. Сега се опитваме да не мислим за миналото и да гледаме напред.

— Знаеш ли защо може да е била убита?

— Един Господ знае! Или поне така се казва… Ти ми кажи, мастър Корбет — защо на някого му е било да наранява горката Амилия? И що за смърт е това — да те обесят като престъпник на онази зловеща бесилка в пустошта?

— А ти защо я пусна да замине за Хънстън?