Песента на Тъмния ангел

— Ще следваме указанията на пътепоказателя — рязко се намеси господарят им. — Така ни посъветва Кечпоул.

После Корбет поведе двамата си слуги в посоката, която смяташе за правилна, но преди да е изтекъл и час, го завладяха сериозни съмнения. Според Кечпоул пътят трябваше да е по-широк и да преминава покрай множество малки селца, а кралският пратеник имаше чувството, че навлизат все по-навътре в пусти земи. Накрая спряха, ругаейки и проклинайки. Конете усетиха безпокойството им и започнаха да рият земята с копита, пръхтейки и цвилейки, смутени от черната неподвижност на пустошта. Корбет поразходи своя кон наоколо в опит да го успокои.

— Преди колко време тръгнахме от Мортлейк?

Ранулф сви рамене и дъхна в шепите си, за да се стопли.

— Преди около два часа — отвърна той. — Какво има, Малтоут?

Младият вестоносец се взираше в посоката, от която бяха дошли.

— Малтоут! — извика му Ранулф. — За Бога, човече, страхлив си като някоя девойка!

Малтоут се обърна и спътниците му видяха, че лицето му е пребледняло, а в очите му се чете тревога.

— Не знам какво ми става — промърмори той. — Откакто подминахме кръстопътя, имам чувството, че ни следят.

— Глупости! — подигра му се Ранулф.

— Сигурен съм, че е така — настоя вестоносецът. — Чух звън на сбруя.

— Дявол да го вземе, господарю! — сопна се Ранулф. — Изгубихме се и ако останем тук, ще измръзнем от студ!

Корбет потупа коня си по врата.

— Можем да направим само едно. Да се върнем при кръстопътя.

— Вижте! — извика Ранулф. — Може би все пак сме на прав път!

Той посочи към мъглата, която се стелеше като пара над котел с вряща вода. Корбет погледна натам и съзря някаква светлина. Може би това беше стопанство? Някое от селата, за които им беше казал Кечпоул? Той подкара коня си нататък, изоставяйки пътеката и нагазвайки сред подгизналата от дъжд пустош. Животното се възпротиви, но кралският пратеник го пришпори напред. В следващия момент конят отново изцвили и се закова на място. Корбет дръпна юздите, но напразно. Тогава кралският пратеник погледна надолу и застина от ужас — добичето беше затънало до глезените в някакво зелено блато и не можеше да помръдне. Корбет изруга и се обърна.

— Връщайте се! — изкрещя той на Ранулф и Малтоут.

— Не мърдай, господарю! — посъветва го Ранулф. — Колкото повече се съпротивляваш, толкова по-бързо ще потънеш!

Кралският пратеник се подчини и започна да гали коня си по врата, говорейки му успокоително. Животното обаче отметна глава назад и Корбет видя, че очите му са се разширили от ужас. Ранулф скочи на земята и се приближи заедно с въжето, което винаги носеше със себе си, за да връзва коня си или да го ползва като оглавник. Малтоут пък тръгна пред него, водейки коня си след себе си и пристъпвайки внимателно напред.

— Има нещо като пътечка — заяви той, — където земята е стабилна.

Корбет правеше всичко по силите си, за да не изпадне в паника, но в следващия момент конят му започна бързо да потъва и тинята стигна до корема му. В това време Ранулф и Малтоут предпазливо си проправиха път по твърдата ивица земя и когато се приближиха на крачка от господаря си, Ранулф хвърли въжето. Корбет успя да върже единия му край около врата на коня си, а Малтоут закрепи другия за своето седло. После вестоносецът поведе коня си назад, нежно шепнейки в ухото му, и въжето се опъна. Отначало конят на Корбет не помръдна от мястото си, а затягащото се около врата му въже само увеличи паниката му. За да облекчи положението му, кралският пратеник разшири примката, така че да обхване и седлото. Ранулф и Малтоут продължиха да дърпат. След миг конят на Корбет се освободи от клопката на блатото и се изкатери върху пътечката. Тогава кралският пратеник внимателно слезе от гърба му и, следвайки съвета на Малтоут, нежно му заговори, докато всички — макар и покрити с кал — не се озоваха обратно на главния път.

За известно време Корбет не беше в състояние да стори нищо друго, освен да клечи до коня си, опитвайки се да се успокои след ужаса, който беше изживял. И той, и животното бяха целите изпоцапани с кал и тиня.

— Хайде, господарю, пийни си! — подкани го Ранулф, пъхвайки в ръката му един мях с вино и парче хляб.

Корбет сдъвка хляба, но не можа да го преглътне, така че го изплю. После сипа малко вино в дланта си, подуши го, а накрая внимателно го близна.

— Какво правиш, господарю?

— А ти как мислиш, по дяволите? — озъби му се кралският пратеник. — Проверявам за отрова! — той извинително се усмихна. — Е, не открих нищо — Корбет отпи една голяма глътка и върна меха на Ранулф. — Благодаря ти — промърмори той, а после се обърна към Малтоут. — Ако не беше ти, всички можехме да умрем — Корбет се изправи на крака и стисна ръка на слугата си. — Няма да го забравя. Двамата с Ранулф сте чудесни.

— Конете също няма да го забравят — пошегува се Ранулф, смутен от благодарностите на обикновено сдържания си господар.

Корбет се протегна. Краката му се бяха вкочанили от студ, но въпреки това, откакто беше излязъл от блатото, той се чувстваше някак странно сънлив. Кралският пратеник се взря през стелещата се мъгла.