Песента на Тъмния ангел

Двамата се отправиха към близката кръчма, където се разположиха на една дълга маса, простираща се от едната стена до редицата винени бъчви в дъното. След като видя котката, която се въртеше около касапския тезгях, и мазните петна отгоре му, кралският пратеник реши да си поръча само хляб и ейл. Ранулф обаче имаше здрав стомах и с удоволствие си хапна месна гозба.

Щом приключиха с яденето, помощникът на Корбет го заведе до един грамаден златарски магазин на Кондит Стрийт, чиито стени бяха прясно боядисани в розово, а гредите по фасадата — в черно. Продавачът и двамата чираци, които стояха зад широката сергия отпред, осведомиха кралския пратеник, че господарят им го няма. Въпреки това Корбет и Ранулф се запътиха към магазина и без да обръщат внимание на виковете на слугите на златаря, влязоха вътре. Едуард Орифаб — мрачен мъж с кисела физиономия — седеше зад писалището си, заобиколен от множество сандъци и ковчежета. „Типичен скъперник!“ — помисли си Корбет, едва ли не очаквайки отнякъде да се появи дяволът и да повлече златаря към Ада. Щом чу, че някой влиза, мастър Орифаб се уви по-плътно в обточената си с кожа мантия и подсмръкна. После хвърли един поглед към натрапниците, но почти веднага извърна очи, сякаш беше решил, че не заслужават повече внимание.

— Какво искате? — попита той.

— Като за начало — малко по-радушен прием — отвърна закачливо Ранулф. — Майка ти не ти ли е казвала, че обноските правят човека?

— Зает съм — сопна се златарят и премести една купчина монети.

В следващия момент Ранулф хвана масата и я разтърси, при което монетите се разпиляха. Орифаб мигом скочи на крака и се озъби.

— Мастър Орифаб — намеси се Корбет, — казвам се сър Хю Корбет и съм пратеник на краля. Трябва да ти задам няколко въпроса.

Щом чу това, златарят отстъпи назад и то толкова рязко, че събори стола си. После се усмихна, протягайки врат като някое умилкващо се кутре.

— Не знаех — промълви той.

— Е, сега вече знаеш! — рече Ранулф, който обичаше да тормози надутите богаташи в присъствието на своя господар, Киселата физиономия.

— Какво желаете? Как мога да ви помогна? — заекна Орифаб.

Златарят седна и посочи на посетителите си една пейка пред масата.

Корбет обаче остана прав.

— Познаваш ли съдебния пристав Робърт от Хънстън?

Орифаб стисна устни и поклати глава.

— Преди няколко седмици е идвал тук, за да си прибере някакво наследство — продължи Корбет тихо.

Златарят примигна и сведе поглед към монетите си.

— А, да, сега се сетих.

— Кой му остави наследството?

Орифаб нервно сплете пръсти и с копнеж се взря през прозореца.

— Не мога да ти кажа, сър Хю — смотолеви той. — Тайна е.

— Добре — отвърна Корбет и тръгна да си върви.

В следващия момент Ранулф завря лицето си в това на златаря, почти допирайки се до бледата му буза.

— Мастър Орифаб — изсъска той, — до месец ще получиш призовка да се явиш в Уестминстър. След като го сториш, кралските съдии ще поискат да им отговориш на същия въпрос. Искрено се надявам да им дадеш по-добър отговор от този, който даде на сър Хю!

— Почакай! — златарят скочи на крака, ужасен от мисълта за онова, което би го очаквало в Лондон, и махна на Корбет.

— Ще ти покажа за какво става дума, сър Хю — прошепна той.

— Но не бива да казваш на никого, особено на жена ми.

Корбет се обърна към Ранулф и направи гримаса. В това време Орифаб се измъкна бързо навън, за да нареди на продавача да се грижи за магазина. После поведе посетителите си по Тауър Стрийт, покрай Грейфрайърс и накрая спря пред една голяма къща, издигната в частен имот. Златарят бутна портата към градината, огледа се плахо наоколо и почука по вратата. Не след дълго на прага се появи хубава млада слугиня, която незабавно ги покани вътре. Щом вратата се затвори зад тях, Ранулф зърна някакво полуголо момиче да притичва по горния етаж и се изкиска. След това тримата бяха въведени в едно малко преддверие и той сграбчи ръката на Корбет.

— Бил ли си някога в бардак, господарю? — попита шепнешком Ранулф.

Корбет присви очи.

— Намираме се в публичен дом!

Кралският пратеник огледа малкото помещение, в което ги бяха поканили. Мебелировката беше скъпа, подът беше застлан с пъстри килими, в малка камина гореше огън. В стаята имаше поне четири тапицирани стола, както и голям полиран шкаф. Двата гоблена на стената обаче убедиха Корбет, че помощникът му е прав — и двата бяха изпълнени в класически стил, и на двата бяха изобразени млади жени в различни фази на голотата, които дръзко демонстрираха прелестите си пред похотливи сатири.

В следващия момент в преддверието влезе някаква висока жена с доста строг вид, който се подчертаваше допълнително от сивите й коси, острите черти и кафявата рокля. Жената се усмихна на Орифаб, но погледът, който отправи към Корбет и Ранулф, беше изпълнен с подозрение.

— Гости ли си ни довел, мастър Орифаб?

— Не сме гости, мадам — отвърна Ранулф, докато златарят нервно пристъпваше от крак на крак. — Ние сме хора на краля.

При тези думи жената отстъпи назад толкова бързо, та Корбет си помисли, че ще избяга.