Песента на Тъмния ангел

— Ами ако е оцелял и начинанието му е успяло? Ако е съумял да напусне страната заедно със съкровището и е заживял охолен живот нейде отвъд Рейн или в Южна Франция? Не разбираш ли, Ранулф, възможно е в момента да гоним вятъра!

— Но ако е така, защо са всички тези потайности? — възкликна Ранулф. — И как ще обясниш убийствата?

Корбет потри едната си буза.

— Не мога да ти отговоря на този въпрос. Единственото, което знам, е, че по следите на съкровището е тръгнал още някой. А може и да са цяла група хора — той въздъхна. — Те обаче също може да гонят вятъра — кралският пратеник взе едно парче пергамент. — Онова, което трябва да направим сега, е да открием някаква последователност в хаоса. С какво разполагаме? Букетче увехнали цветя, оставени под бесилката. Убитата съпруга на пекаря. Сердик Ликспитъл — обезглавен, а останките му — захвърлени на брега. Осквернените гробове и Мънк — убит в пустошта.

— Е, поне арестувахме водачите на Пастирите и открихме кой е виновен за смъртта на Марина — намеси се Малтоут.

Корбет захапа нокътя на единия си палец.

— Да, така е — промърмори той, — но е възможно тези мръсници също да са търсили съкровището — кралският пратеник се върна при леглото си, легна отгоре му и се взря в облицования с дърво таван.

— Не бива да забравяме и светлините; онези странни сигнали, разменяни между сушата и морето — добави Ранулф.

— Не, не — прошепна Корбет и се обърна. — Имам обяснение за това, макар да е трудно за разбиране. Както и да е. Сега искам да ме оставите за малко.

И така, Ранулф и Малтоут слязоха в залата и шепнешком заобсъждаха странното настроение на господаря си. Колкото до Корбет — той прехапа устни и продължи да се взира в тавана. По някаква причина не можеше да спре да мисли за любовното послание, което му беше дал мелничарят Кълпепър: Amor Haesitat, Amor Currit. А нямаше ли и още нещо? Нещо, което беше видял, или нещо, за което беше мислил, докато беше тичал по брега? Кралският пратеник затвори очи. Какво му беше казал Ранулф за онази изтеглена на пясъка и старателно скрита лодка? В следващия момент Корбет си спомни логиката и се усмихна. В университета често им повтаряха тази аксиома: „Ако успееш да сведеш всички въпроси до един извод, то този извод трябва да е единственият приемлив. Достигнеш ли го, можеш да считаш, че си открил истината.“

— Е, нека проверим — каза си кралският пратеник.

После той стана от леглото, грабна ботушите и плаща си и излезе от стаята, викайки с пълно гърло Ранулф и Малтоут.

И така, тримата взеха конете си от конюшнята и препуснаха към Убежището. Когато пристигнаха, Малтоут остана отвън, за да се погрижи за животните, а Корбет и Ранулф влязоха в старата пивоварна. Щом се озоваха вътре, Ранулф подуши въздуха и каза:

— Усещам парфюма. Доста е силен и много прилича на онзи, който използва лейди Алис.

— Да — отвърна Корбет. — Усетих го точно преди да ме ударят по главата. Ела, нека ти покажа какво открих.

Кралският пратеник събра малко суха слама и поведе помощника си към мазето. Когато стигнаха до дъното на стълбището, той сложи сламата на пода, щракна с огнивото си и в момента, в който успя да изтръгне от него пламък, невярващо се взря в стената. Надписът и рисунката, които беше видял, бяха изчезнали.

— Някой ги е заличил с помощта на факла — промърмори Корбет, посочвайки към следите от изгоряло, след което описа на Ранулф какво е било изобразено на стената.

— Каквото и да е било — просъска Ранулф, — явно е било доста важно.

След това двамата с Корбет се върнаха в двора.

— Представете си… — заяви кралският пратеник, поглеждайки към чайките, които се носеха над главите им и гневно кряскаха, задето ги бяха обезпокоили. — Представете си, че ние бяхме откраднали златото. Къде бихме го скрили?

— Не и на място като това — отвърна Ранулф.

— И защо не?

— Всяко място, посещавано от много хора, е опасно. Рано или късно някой късметлия или пък хитрец ще го намери.

— Но да го заровиш в пустошта също е опасно — рече Корбет. — Някой може да те види, докато го криеш, а и винаги съществува възможността да забравиш къде точно си го закопал — той се качи на коня си. — Както и да е. Сега имаме друга работа. Хайде, да вървим да ядосаме домина Сесили!

Естествено, игуменката на манастира „Кръст Господен“ не ги прие веднага — наложи се да поизчакат в едно преддверие, а когато най-сетне бяха поканени в стаята й, тя ги посрещна с толкова фалшива усмивка, че на Ранулф чак му призля.

— С какво мога да ти помогна, сър Хю? — попита домина Сесили с престорена любезност. — Трябва да ти кажа, че новината за водачите на Пастирите наистина ме потресе. Такива ужасни хора!

— Да — рече Корбет, — мастър Джоузеф и Филип Нетлър дълги години са търгували с човешка плът, предназначена за пазарите на роби по целия свят — той се наклони напред. — Тази търговия, също както и контрабандата, е грях, нали така?

Игуменката примигна, а пухкавото й лице пребледня.