Песента на Тъмния ангел

— Човекът е мъртъв!

— О, убеден съм, че е мъртъв — кралският пратеник постави ръце на масата и се наведе напред. — Не разбираш ли, домина Сесили? Игуменката, която дала убежище на беглеца и приела потира, нямало как да пусне Алан да си тръгне жив оттук. Вместо това можела да го задържи и да се опита да измъкне от него още злато. Кажи ми, домина Сесили, ти какво би направила, ако се сблъскаш с подобен проблем?

— Не знам — изпелтечи игуменката и се размърда в стола си. — Щях да бъда ужасена.

Корбет седна.

— Нека разгледаме въпроса от гледна точка на логиката — рече той. — Ти, разбира се, познаваш манастира по-добре от мен, нали така, домина Сесили? Кажи ми — къде би скрила мъж сред едно изцяло женско общество?

Тя сви рамене.

— Вероятно щях да го смеся с работниците в стопанството ни.

Корбет се засмя.

— Едва ли. Първо, Алан от Блатото е бил добре познат в околността и, второ, тогавашната игуменка със сигурност би предпочела да го държи далеч от любопитни очи.

— Не знам тогава! — простена домина Сесили. — Бог ми е свидетел, сър Хю, наистина не знам!

Кралският пратеник долепи пръсти.

— Домина Сесили, манастирът ви все още ли има правото да дава убежище на бегълци?

Игуменката тежко преглътна.

— Говори де! — сопна се Корбет.

— Не, отказали сме се от него.

— Кога?

— През 1228 година.

Кралският пратеник се усмихна.

— А къде преди това сте настанявали онези, които са ви искали убежище?

Домина Сесили се изправи на крака.

— Сър Хю, мисля, че ще е най-добре да дойдеш с мен.

И така, Корбет и Ранулф последваха угрижената игуменка по разни коридори и покрай спалните помещения, докато накрая не стигнаха до параклиса. Когато се озоваха там, Корбет с удивление се взря в шеметно високия таван на нефа, широките трансепти и красиво резбованата олтарна преграда. После домина Сесили ги поведе към олтарната част, където подът беше покрит с пърбекски мрамор, а белият олтар блестеше на светлината на горящите свещи. Над олтара имаше високи прозорци с цветни стъкла, а от двете му страни стояха тронове от полирано дъбово дърво. В далечния край беше поставена изящно изработена статуя на Девата с Младенеца. Игуменката коленичи пред мъждукащия олтарен светилник.

— Вижте!

Корбет се взря в стената, към която му сочеше домина Сесили, и забеляза, че една малка част от нея, някъде на нивото на очите му, по някое време е била измазана с хоросан и грижливо белосана. Подобна, но много по-голяма кръпка, имаше и в долната част на стената.

— Какво е било това? — попита кралският пратеник.

— Килия за анахорет8 — отвърна игуменката. — Малка ниша в стената с нисък отвор, през който отшелничката да пропълзи, и отвор на нивото на очите, през който да гледа какво става навън. В ранните години от съществуването на манастира ни в килията винаги е живяла отшелничка. Там тя се молела и постела, а когато в църквата се отслужвала литургия, можела да участва, надничайки през отвора в стената. Останалите монахини й оставяли хляб и вода пред вратата. С течение на годините обаче тази практика отмряла.

„О, сигурен съм в това“ — помисли си Корбет, взирайки се в пухкавото лице на игуменката, поръбената й със златна нишка пребрадка и расото от чиста вълна.

— И какво се случило после?

— В килията престанали да живеят отшелнички, а по-късно в Хънстън започнали да нарушават закона — рече домина Сесили, изчервявайки се от неудобство.

„Поне още има срам“ — помисли си кралският пратеник.

— Манастирът е имал правото да дава убежище на бегълци в срок от четирийсет дни, след което престъпниците трябвало да бъдат предадени на властите — игуменката си пое дъх и се вгледа в стената. — Носят се разни слухове… — промърмори тя сякаш на себе си.

— Какви слухове? — попита Корбет.

— Че параклисът бил обитаван от духове. Аз самата никога не съм го харесвала.

— Хайде да изгоним тези духове тогава! — отвърна Корбет. — Ранулф, върви с игуменката и донесете чукове и длета. Да видим какво има в тази килия! Освен това, домина Сесили — искам засега никой да не узнава за това, така че на връщане заключи, моля те, параклиса!

И така, игуменката покорно се заклатушка към вратата, придружавана от Ранулф. Корбет пък се приближи до статуята на Девата и се взря в лицето й; Младенецът в ръцете й отвърна на погледа му с невинните Си очи.

— Мили Боже! — прошепна кралският пратеник. — Кой знае на какви гледки Си ставал и продължаваш да ставаш свидетел!

Той взе една лоена свещ от някаква малка ниша, запали я и я намести в желязната поставка пред статуята на Девата. После коленичи и се помоли скоро задачата му тук да приключи, за да може да се върне при Мейв и Елинор в Лондон.

Накрая Корбет се отпусна назад върху петите си и се наслади на покоя, който цареше в параклиса. В следващия момент обаче вратата се отвори и той се стресна. В нефа припряно влезе Ранулф с някаква кожена торба в ръката, последван от домина Сесили, която заключи и залости вратата. После Ранулф развърза торбата и извади оттам огромен чук с дълга дървена дръжка и масивна желязна глава. Корбет посочи на помощника си мазилката в долната част на стената.