Песента на Тъмния ангел

— Когато за първи път дойдох в манастира, ти ми каза, че сградата е била завършена чак през 1220 година. Междувременно тук сигурно е имало скеле и наоколо вероятно са се навъртали доста строители. Опитай се да си представиш, домина Сесили. Алан от Блатото се е подслонил в отшелническата килия през някой късен следобед. После тогавашната игуменка му е донесла малко храна и чаша упоено вино, заключила е вратата и веднага е наредила входът да бъде зазидан. Никой освен нея не е знаел, че вътре има човек. Алан от Блатото е дошъл в съзнание много, много часове по-късно и е направил отчаян опит да се измъкне, но без успех — кралският пратеник се взря в статуята на Девата. — Не твърдя, че нещата са се случили точно така, но смятам, че това е най-правдоподобната версия на случилото се.

Игуменката се изправи и сграбчи ръката на Корбет.

— За Бога, сър Хю, в ризницата има куп дълги сандъци, ракли и прочее! Не би ли могъл да изнесеш този скелет оттук? Моля те! Аз… ние не сме виновни за смъртта на горкия човек. Обещавам обаче редовно да се молим за душата му. Изобщо — ще изкупим греховете, които са били сторени!

Игуменката беше толкова развълнувана, че според Корбет бе само на една крачка от нов припадък.

— Може ли да те попитам още нещо, домина Сесили?

Игуменката кимна.

— Някой друг знае ли историята на беглеца?

Тя поклати глава.

— Не, никой. Хрониката стои скрита и не може да бъде четена от никой друг освен от настоящата игуменка. Колкото до потира — домина Сесили сви рамене, — сега той е част от нашето съкровище — тя докосна китката на Корбет; пръстите й бяха леденостудени. — Но моля те, сър Хю — прошепна, — отърви ни от това ужасно нещо!

И така, Корбет и Ранулф извадиха скелета от отшелническата килия и го положиха в някакъв дълъг сандък, който откриха в ризницата. После запечатаха капака и предвождани от треперещата игуменка, изнесоха ковчега в пустото гробище. Ранулф откри кирка и лопата в някаква малка барака. С тяхна помощ беше изкопан плитък гроб, в който беше спуснат ковчега. Щом всичко приключи, домина Сесили тържествено обеща на Корбет, че когато настъпи подходящ момент, на мястото ще бъде издигнат кръст и за душата на Алан ще бъде отслужена заупокойна литургия.

— О, да, клетникът определено има нужда от заупокойна литургия! — прошепна Ранулф, докато двамата с господаря му вървяха обратно към конюшнята.

— Чудя се… — заяви Корбет, спирайки насред крачка.

— За кое, господарю? За потира ли?

Кралският пратеник се ухили.

— Не, нека го задържат. Чудя се за свещеника, отец Джеймс, и връзката на Алан от Блатото с изчезването му.

Ранулф заби върха на ботуша си в земята.

— Не знам, но според мен тази история е по-дълбока, отколкото изглежда. А колкото до потира — аз пък мисля, че трябва да го конфискуваме.

Корбет тихо се изсмя.

— Това е потир, Ранулф, свещен съд. Тук му е мястото. Какво според теб ще направи Едуард с него? Най-много да го даде на граф Съри… Хайде, да вървим!

Двамата откриха Малтоут да се грее в ковачницата. Вестоносецът поиска да узнае защо спътниците му са се забавил и толкова, при което Ранулф поклати глава и притисна показалец до устните си — знак, че трябва да запазят мълчание, докато не си тръгнат.

Щом се озоваха сред пустошта, Корбет дръпна юздите на коня си и погледна назад към манастира.

— Нищо не е такова, каквото изглежда — промълви той. — Кой би предположил, че едно място, предназначено за молитви и богоугодни дела, може да крие такива ужасни тайни?

— Но ние извършихме някои богоугодни дела — добави Ранулф с усмивка. — Прогонихме един зъл дух, открихме истината и дадохме на онази арогантна жена урок, който няма да забрави, докато е жива!

После Корбет препусна напред, потънал в собствените си мисли, а Ранулф се изравни с Малтоут и му зашепна какво са научили в манастира „Кръст Господен“. Кралският пратеник обаче не пое по пътя, който водеше към имението, а свърна към скалите. Когато стигна до брега, където едва не беше изгубил живота си, той спря и се вгледа в прииждащите вълни. Скоро влажният вятър намокри лицето и косата му, но Корбет продължи да стои на едно място, разсъждавайки над всичко, което бе узнал.

— А сега накъде, господарю? — попита Ранулф. — Каква ще е следващата ни стъпка?

Кралският пратеник продължи да се взира в морските вълни.

— Господарю — настоя Ранулф, — приключихме ли? Да не би вече да знаеш къде е останалата част от съкровището?

Корбет обърна коня си и смигна на двамата си помощници.

— Съкровището е точно под носа ни — отвърна той загадъчно. — Било е там през цялото време. Сега обаче трябва да се върнем в имението Мортлейк. Хайде! Да вървим да заловим един убиец!

И Корбет пришпори коня си през пустошта, а после по пътеката, която вървеше покрай селото и отвеждаше до имението Мортлейк.