Песента на Тъмния ангел

— Започни оттам, Ранулф. Сигурен съм, че ще попаднеш на врата.

И така, помощникът му нави ръкави и с удоволствие се захвана за работа. Корбет и игуменката отстъпиха назад. Домина Сесили тихо простена, когато Ранулф заудря с грамадния чук по стената и в олтара се вдигна облак прах, примесен с парченца мазилка. Тогава Корбет, кашляйки и плюейки, нареди на помощника си да спре и огледа стената.

— Скоро ще я пробиеш — заключи той. — Продължавай!

Не след дълго целият параклис се изпълни с бял прах, а подът се покри с парчета мазилка, но Ранулф блъскаше ли, блъскаше по стената. Работата беше доста изтощителна, така че в един момент му се наложи да спре и да се подпре на чука, за да си отдъхне. По лицето му вече се стичаха вадички пот.

— Който и да е замазал вратата — той се прокашля, — направил го е набързо — Ранулф посочи към стената. — Сложил е два реда тухли, покрил ги е с хоросан и е белосал петното така, че да се слее с останалата част от стената.

Той се усмихна лукаво на вече ужасената игуменка и с радост възобнови работата си. Корбет покри устата и носа си с ръка и продължи да наблюдава постепенно увеличаващия се отвор, който явно щеше да се окаже около три стъпки висок и към две широк. Най-после Ранулф спря да блъска с чука и тримата се отдръпнаха, кашляйки и плюейки, след което зачакаха прахът да се слегне. Когато това стана, домина Сесили хвърли един поглед към повредената стена и се завайка. Корбет пък се приближи до олтара, взе две свещи, запали ги и даде едната на Ранулф.

— Хайде да видим какви тайни са скрити тук!

Двамата мъже се провряха в нишата и Корбет вдигна своята свещ. Отшелническата килия беше много хитро проектирана и на практика беше вградена между стените на параклиса. Кралският пратеник беше виждал подобни помещения в Уестминстърското абатство и в катедралата „Сейнт Пол“. Това тук беше около шест стъпки високо и малко над шест стъпки широко.

— Отворът, през който влязохме — промърмори Ранулф, — беше вратата. Прозорчето трябва да е някъде тук.

Корбет свали свещта си малко по-надолу и ахна. После приклекна и освети ъгъла на отшелническата килия, в който лежеше жълтеникав скелет. Отначало кралският пратеник реши, че по костите все още има остатъци от плът, но когато пропълзя по-наблизо, видя, че върху скелета има само куп дрипи и един опърпан кожен колан. Корбет изтръгна свещта от ръцете на Ранулф и я сложи на пода. В праха до скелета проблясваше малка кама със счупено острие. Кралският пратеник вдигна свещта си. Алан от Блатото (Корбет беше сигурен, че останките са негови) очевидно се беше опитал да си прокопае път през стената, но, както доказваше счупената кама, не беше постигнал никакъв успех. Върху стената над скелета имаше рисунка, която много приличаше на онази от Убежището. Кралският пратеник старателно довърши огледа си — в килията нямаше други останки, а малката окъсана кесия, закачена за колана, беше празна.

— Бог да прости горкия нещастник! — прошепна той, а после изпълзя навън след Ранулф и подаде свещите на игуменката. — Намерихме Алан от Блатото — обяви Корбет. — Или поне онова, което е останало от него.

Преподобната игуменка беше преживяла достатъчно за една сутрин, така че ако Корбет не я беше подхванал, вероятно щеше да се строполи на пода. После кралският пратеник й помогна да прекоси олтарната част и я настани в един от троновете.

— Какво да правя? — промълви тя. — Какво да правя? Сър Хю, какво е станало там?

— Подозирам — отвърна Корбет, сядайки в трона до нея, — че Алан от Блатото се е добрал до манастира и се е скрил в отшелническата килия. После се е договорил с тогавашната игуменка, предал й е скъпоценния потир и й е обещал да си мълчи за контрабандната дейност, която още тогава се е извършвала тук.

— В стената ли са го зазидали? — прекъсна го домина Сесили.

Корбет забеляза струйката пот, която се стече изпод пребрадката й.

— Стените тук са доста дебели, така че лесно могат да заглушат всякакви стенания и викове — обясни той. — Алан обаче е бил упоен — вероятно с помощта на някакъв сънотворен лек или отровно питие. Щом е изпаднал в безсъзнание, вратата и прозорчето са били затворени — Корбет сви рамене, — а после тогавашната игуменка е наредила да ги зазидат. Вероятно всичко се е случило някоя нощ, в рамките на няколко часа, след което клетникът е бил забравен навеки.

— Но не е ли било възможно някой да забележи?

Корбет поклати глава.