Песента на Тъмния ангел

Щом се озова обратно там обаче, кралският пратеник изведнъж започна вбесяващо да се помайва. Първо се отби в кухнята да си хапне и да си пийне, а после пък се върна в стаята си. Там взе малко пемза, мастилница, перо и парче пергамент, и ожесточено започна да записва всичко, което знаеше. Отказа да отговори на въпросите на Ранулф. От време на време вдигаше поглед, взираше се в пространството и се потупваше с перото по бузата. В следващия момент възкликваше нещо и продължаваше да пише. Отклони се от работата си един-единствен път — за да накара Ранулф да му донесе ризата на мъртвия Сердик. Когато помощникът изпълни искането му, той разгледа дрехата, промърмори си нещо и се върна към писанията си. Естествено, Ранулф не за първи път виждаше господаря си такъв.

— Киселата физиономия отново е изпаднал в едно от своите настроения — прошепна той на Малтоут. — Залага мрежите си.

Когато Корбет най-после приключи, той стана и се протегна, опитвайки се да прогони болката от уморения си гръб.

— Ами сега, господарю? — попита го Ранулф. — Какво ще правим сега?

— Ти ще слезеш в залата и ще предадеш поздравите ми на сър Саймън. Кажи му, че бих искал да вечерям с него и съпругата му. Нека покани и онези, които присъстваха на първата ни вечеря в имението… както и един допълнителен гост.

— Кого?

— Пекаря Форбър — Корбет се приближи до масата и си наля половин чаша вино. — Освен това съобщи на сър Саймън, че утре си тръгваме. А сега ще подремна малко. Подготовката на сцената ще отнеме известно време. Ти само се увери, че сър Саймън ще изпълни исканията ми точно.

След тези думи кралският пратеник пресуши чашата си, легна в леглото си и заспа. Навън вече се беше стъмнило, когато Ранулф го събуди.

— Стана късно — прошепна помощникът му. — Вечерята ще започне до час. Най-добре да ставаш и да се приготвяш, господарю.

Корбет скочи от леглото, при което раната на главата му го заболя и го накара да потръпне.

— Въоръжи се, Ранулф! — нареди той, след което бавно се приготви и заедно с двамата си помощници слезе в залата.

Голямата маса вече беше наредена, а сър Саймън и лейди Алис седяха в креслата си край камината. Щом видяха кралския пратеник, домакините го засипаха с въпроси — какво става; защо си тръгва толкова внезапно? — но Корбет не отвърна на нито един. Вместо това продължи да се взира в огъня, въртейки пръстена си.

— Тялото на Мънк беше ли изнесено от имението? — попита най-накрая той.

— Да — отзова се лейди Алис. — Занесоха го в енорийската църква. Утре отец Августин ще отслужи заупокойната литургия. Може би ще е най-добре да погребем Мънк тук.

— И аз така мисля — отвърна Корбет. — Клетникът нямаше семейство, а що се отнася до подобни неща, лорд Съри не е особено грижовен.

— Кога си заминаваш, Хю? — попита лейди Алис.

— Утре сутринта, надявам се — рече кралският пратеник, усмихвайки се под мустак. — Може би ще остана за заупокойната литургия на Мънк. Не знам още, ще се разбера с отец Августин. И той ще дойде тази вечер, нали?

— Разбира се. Пекарят Форбър също.

В този момент в залата припряно влезе Селдич, бърборейки за някакъв пациент от селото, за когото се било наложило да се погрижи. След доктора пристигна отец Августин, който изглеждаше доста ядосан от факта, че са го откъснали от онова, което нарече „тежки задължения“. Свещеникът отказа да седне на масата и вместо това застана до камината.

— В селото се носят какви ли не слухове — рече той. — Сър Саймън, предлагам да се отървеш от затворниците колкото се може по-скоро! Горкият съдебен пристав Робърт! — отец Августин гневно се взря в Корбет. — Вече всички знаят истината. Трябваше да задържим момичето тук.

— Нямах властта да го сторя — отвърна кралският пратеник. — Пък и какво бъдеще имаше Бланш тук? Мълвата щеше да я убие — ако не физически, то със сигурност психически. И ти много добре знаеш това, отче.

Свещеникът понечи да възрази, но в този момент икономът обяви началото на вечерята. Гостите заеха местата си на масата. Атмосферата и без това беше напрегната, а когато в залата забързано влезе пекарят Форбър и се заизвинява, че е закъснял, стана още по-тежка.

Гърни показа на последния си гост къде да се настани, след което отец Августин благослови трапезата и ястията започнаха да пристигат. Домакините изглеждаха по-скоро объркани, отколкото уплашени. Кечпоул, който беше нахълтал в залата след благославянето на храната, седеше на мястото си с каменно лице. Селдич беше потаен, а Форбър — напрегнат и притеснен. Отец Августин очевидно все още не можеше да се примири с факта, че го бяха привикали в имението. Корбет пък се ровеше в чинията си, изпитвайки търпението на сър Саймън. Най-накрая домакинът не издържа, стовари винената си чаша върху масата и гневно се взря в кралския пратеник.

— Е, сър Хю, ще ни кажеш ли най-сетне защо повика всички ни тук?

— Той ли ни е повикал? — възкликна свещеникът. — Какво става тук?

— Реших, че ще ви е интересно да чуете онова, което имам да кажа — отвърна Корбет. — Първо, вече знам кой е отговорен за всички убийства, извършени в околността.